Последното изявление на Комисията за открития пазар към Федералния резерв (FOMC) даде допълнителна представа за това кой провежда паричната политика в САЩ. Не е този, който си мислите, пише Джоузеф Стърнбърг за Wall Street Journal.
Веднага след пресконференцията на председателя на Фед Джером Пауъл икономически коментатори и трейдъри окупираха телевизиите, новинарските уебсайтове и аналитичните имейл бележки до клиентите на инвестиционни банки. Тези хора разтълкуваха, в реално време и пред очите ни, какво мислят, че има предвид Пауъл. Тяхното решение, отразено чрез промените в цените на активите и доходността на облигациите, след това се превърна във фактическа монетарна политика на FOMC. Опашката и кучето си махнаха едновременно.
Това се случва, защото централните банки навсякъде започнаха да разчитат на „бъдещи насоки“ - комуникация с инвеститорите относно вероятния бъдещ път на паричната политика - като един от основните им инструменти. Освен откъслечни опити през 70-те и 80-те години, Фед започна сериозно да експериментира с бъдещите насоки в началото на 2000-те.
Под председателството на Алън Грийнспан Фед усети, че инвеститорите са реагирали прекомерно на увеличаването на основната лихва през 1994 г., след което доходността по 10-годишните американски ДЦК се повиши с близо 2 процентни пункта за пет месеца. Преди покачване на лихвените проценти през 2004 г., Фед експериментира с нова политика - просто казвайки на инвеститорите какво смята, че трябва да направят, като ги информира какво може да направи централната банка в бъдеще.
Тази обосновка си струва да се анализира, защото е толкова неподходяща. Финансовите пазари съществуват, за да смилат несигурността. Настояването на регулаторите за предпазване на инвеститорите от несигурност относно хода на политиката, или нещо друго, лиши пазарите от тяхната същност в преследване на опитите на Фед да управлява по-дългосрочните лихвени проценти. Тези лихвени проценти трябва да бъдат изключителен прерогатив на пазара, като сигнал за очакванията на инвеститорите за бъдещето на икономиката.
Бъдещите насоки на Фед само ставаха по-важни през годините след финансовата паника през 2008 г., защото те се превърнаха в изричен инструмент от арсенала от политики на Фед, заедно с почти нулевата краткосрочна лихва и покупките на активи. Това е вербален контрол над кривата на доходност, подтиквайки инвеститорите да генерират предпочитаните от Фед ниски дългосрочни лихвени проценти. Централната банка може да се опита да наложи волята си във всички точки по кривата на доходността, като претендира, че „пазарът“ я определя.
Което ни връща към последното изявление на FOMC. Това, което всъщност причини колебанията в доходността на облигациите и потъването на фондовите пазари, беше... нищо.
На пресконференцията си Пауъл говореше без подготовка, когато отговаряше на журналистически въпроси относно инфлационните очаквания, безработицата и други подобни. Единственото изключение беше неизбежният въпрос за евентуалното затягане на монетарната политика. Той прочете внимателно отговора си от подготвен текст и звучеше като изявление за заложници: „Можете да мислите за тази среща като за говорене за говорене, ако искате... Икономиката очевидно е постигнала напредък, въпреки че все още сме далеч от нашата цел за значителен по-нататъшен прогрес... Ако приемем, че е така, ще бъде уместно да обмислим обявяването на план за намаляване на нашите покупки на активи на бъдеща среща.”
Звучеше като изявление за заложници, защото Пауъл е заложник - на пазара. Фед възприе бъдещите насоки, за да ограничи волатилните пазарни реакции към своите политики. След като направи намалената волатилност сама по себе си цел на политиката, централната банка сега е съдена по това колко успешно успокоява опънатите нерви на инвеститорите. Това кастрира Фед. Тъй като регулаторът вече не е склонен да изненадва пазарите, те не реагират бързо, когато условията се променят. Фед все повече открива, че не може да предложи съществени бъдещи насоки.
Целия анализ може да прочете на Investor.bg