Израел и Хамас отново започнаха открита война. Усещането за дежавю, докато ракетните атаки на бойната група срещу израелска територия биват посрещани с ответни въздушни удари в Газа, се засилва сред западните политици, повтарящи старата формулировка: „Израел има право да се защитава“, пише в свой анализ за Bloomberg Панкаж Мишра.
Това несъмнено е вярно. И все пак също толкова вярно е, че израелските действия едва ли ще възпрепятстват Хамас. Още повече утвърждаването на военното превъзходство над технологично примитивния враг няма да прикие новите и остри уязвимости на Израел.
Шокиращите изображения на линчуващи тълпи и улични боеве между араби и евреи в Израел подчертават факта, че най-страховитата заплаха за настоящата и бъдеща стабилност на страната е в самото й сърце. Около един на всеки петима израелци е с арабски произход, потомък на палестинци, останали в страната след създаването на Израел през 1948 г., и те отдавна са недоволни.
Чувствайки се маргинализирани още повече след законодателството през 2018 г., което издигна еврейското мнозинство на Израел над всички останали групи, както и включването на расистки, крайнодесни израелски партии, чашата за арабските израелци преля.
Насилието между евреи и араби не бива да се подценява: то представлява стар разделител в историята на Израел. Традициите на съвместно съществуване не могат да бъдат поправени, след като вече бяха брутално нарушени. Горчивата история на братоубийствата в Индия и Пакистан ни показва, че наследството на омразата и подозренията може да разяде една държава отвътре, което я прави още по-податлива на крайнодесни движения.
Външните предизвикателства на Израел също се умножават. Рефлексивните произраелски изявления на западните политици отдавна засенчват безпокойството, което изпитват по отношение на посоката, по която е поела страната. Германският канцлер Ангела Меркел обобщи напрежението през 2011 г. след решаваща резолюция на Обединените нации срещу Израел, която Германия и САЩ безпрецедентно подкрепиха.
Разкритикувана от израелския премиер Бенямин Нетаняху, Меркел му отвърна: „Как смееш? ... Не сте направили нито една стъпка за постигане на мир".
Изграждайки интимни отношения с фигури като Нарендра Моди, Жаир Болсонаро и Виктор Орбан, Нетаняху открито презираше администрацията на Обама, когато тя се опита да провери програмата на Израел за заселване на Западния бряг. Късогледата политика на най-дългогодишния премиер на Израел увеличи алианса на страната му с републиканската десница, като президентът Доналд Тръмп помогна за поредица от дипломатически победи за Нетаняху.
Тръмп разби ядрената сделка с Иран, премести посолството на САЩ в Йерусалим, прекъсна американската помощ за палестинците и уреди мирното споразумение на Израел с арабските режими в Персийския залив.
Но дори приятелски настроените към Тръмп арабски страни не могат да си позволят да мълчат, когато израелската полиция атакува третото най-свещено място за исляма. А администрацията на Байдън, която възприе по-безразличен подход по въпроса между Израел и Палестина, не може да направи много, докато Китай, въодушевен от успеха на своята ваксинационна дипломация, започва да се намесва.
Неотдавнашната визита на китайския външен министър Ван И в Близкия изток провъзгласи намерението на страната му да се включи в най-сложния проблем за региона. Поднебесната империя дори предложи да бъде домакин на мирни преговори между израелски и палестински лидери. По-голямата близост на Пекин до Иран не бива да оставя никого със съмнение коя страна по проблема вероятно ще подкрепи.
По-важното е, че Израел непрекъснато губи моралния си статут на национална държава, изградена за и от жертви на чудовищни престъпления срещу евреи. За много европейци и американци, които навършиха пълнолетие след 1945 г., Холокостът беше основното, ако не и единственото мерило, за морално и историческо съзнание. Това направи разбираемо дълбока емоционална идентификация и твърда подкрепа за Израел, особено когато страната се сблъска с екзистенциални заплахи.
Днес по-младо поколение западняци научават за по-стари и относително недостатъчно проучени престъпления с върховенство на белите (геноцид, робство и колониализъм) и днешните им прояви в структурни форми на жестокост и несправедливост. Статуи биват свалени, образователните програми се ревизират с оглед на расовото разнообразие, предлагат се репарации за исторически жертви на расистки режими и на расово върховенство.
Израел, който наскоро бе обвинен от Human Rights Watch в доклад от 224 страници за „престъпления срещу човечеството в апартейд и преследване“, изглежда въплъщава много от нещата, които политизираните млади хора се отвращават от миналото и настоящето.
Историкът Тони Джуд, който е бил пламенен ционист в младите си години, предупреждава през 2003 г., че „самата идея за „еврейска държава “- държава, в която евреите и еврейската религия имат изключителни привилегии, от които нееврейските граждани са завинаги изключени - се корени в друго време и място“.
Тезата на Джуд, че Израел е „анахронизъм“, днес се чувства по-истинска. Във времена, когато институциите и хората се борят да разберат и отхвърлят „несъзнаваната пристрастност“, мажоритарен Израел представлява пример за съзнателно и неконструирано пристрастие.
Израел, разбира се, има право да се защитава срещу ракетите на Хамас. Както винаги, той ще упражни това свое право здраво. Въпреки това срещу много други ясни и настоящи опасности в целия свят, Израел става все по-беззащитен.