Първото и най-важно нещо, което трябва да се знае за макроикономиката, е, че силен отрицателен шок на търсенето - с други думи внезапен спад - обикновено води до загуба на продукция и заетост. Работодателите не винаги реагират, а и не винаги могат да реагират, на по-ниското търсене с по-ниски заплати за служителите. Вместо това те уволняват някои хора и това може да доведе до рецесия, пише Тейлър Коуен за Bloomberg.
Това може да звучи доста просто, но е едно от най-важните открития в историята. То бе вярно по време на Голямата депресия, при дезинфлацията през 70-те и 80-те години и във финансовата криза след 2008 г.
Второто нещо, което трябва да знаете, е, че добре функциониращите централни банки могат да компенсират подобни шокове в търсенето в значителна степен - или дори да им попречат да възникнат на първо място. Банката може да участва в сложни финансови трансакции или просто да отпечатва повече валута, за да стабилизира номиналното търсене и да възстанови някаква мярка за икономически ред.
Третото нещо, което трябва да знаете е, че ако централните банки увеличат паричното предлагане прекалено много, резултатът ще бъде висока инфлация. Има едно изключение от това, което беше очевидно през 2008 и 2009 г., когато Фед плащаше лихва върху банковите резерви: ако централните банки предприемат мерки за намаляване на вземането и отпускането на заеми - тогава инфлацията съответно ще бъде ограничена.
Четвъртото нещо, което трябва да знаете е, че немонетарните шокове, ако са достатъчно големи, също могат да създадат рецесии или депресии. Помислете за шока от цените на петрола от 1973 г., сегашната пандемия или лошите реколти в аграрните общества. Централните банки могат частично да стабилизират подобни шокове, но не могат да ги предотвратят.
„Помислете за въпроса колко голям федерален бюджетен дефицит може да развие напредналата икономика, без да навлезе във финансова криза. Никой наистина не знае. Независимо от това, има съгласие, че публичните инвестиции с висока възвръщаемост ще засилят фискалното положение на страната, дори ако се финансират чрез заеми. Тази възвръщаемост ще увеличи както продукцията, така и данъчните приходи, поне в средносрочен план“, пише Коуен.
Ако икономистите не могат да намерят консенсус относно правилния обхват на фискалната политика, това се дължи на очакваната възвръщаемост на публичните инвестиции. Това е важно и съвсем реално противоречие, но се отнася до икономическа политика и качество на управлението, не за макроикономиката сама по себе си.
„Не мисля, че макроикономистите знаят как да измерват инвестициите много добре, особено когато съответните корпоративни активи са нематериални, както често се случва с технологичните компании. Нито сме добри в прогнозирането, нито дори в разбирането на движението на обменните курсове или реалните лихвени проценти или съвкупните цени на акциите - трите основни области на макроикономиката. Също така мисля, че измерителите за инфлация са почти безполезни в дългосрочен план, защото човек днес консумира съвсем различен пакет стоки от някого, да речем, през 1950 г.“, пише Коуен.
Той обаче смята, че „единственото нещо, което е по-лошо от това да живееш с макроикономика, би било да се опиташ да живееш без нея“.