Да се притесняваме ли за инфлацията?

Подобно на дрехите и храната, макроикономиката има своите тенденции. Последната е за публичния дълг. От ОИСР до Международния валутен фонд, глобалните организации, които традиционно подкрепяха фискалните ограничения, станаха много по-спокойни по отношение на държавните заеми.

Аргументът е, че устойчивостта на дълга е по-малък проблем, ако централните банки поддържат лихвените проценти свръхниски. Правителствата трябва да се откажат от старите показатели, като например съотношението между дълга и брутния вътрешен продукт, и да се концентрират върху по-значими мерки като лихвени плащания като процент от БВП. Погледнете Гърция, където промяната в разходите по заеми и падежите на заемите направи огромна купчина дългове да изглежда управляема, пише Фердинандо Гулиано за Bloomberg.

Тези призиви обаче се основават на едно ключово предположение: че инфлацията ще остане слаба, позволявайки на централните банки да продължат с ниски лихви и големи покупки на активи. Всяко трайно покачване на инфлацията може да накара централните банки в световен мащаб да затегнат паричната политика, за да постигнат целите си за ценовия ръст. След това вниманието на инвеститорите би се върнало към традиционните макроикономически показатели като съотношението дълг/БВП, повишавайки перспективата за финансова нестабилност.

През 60-те години правителствата бяха убедени в стабилната връзка между инфлацията и безработицата - известна като „кривата на Филипс“. Политиците предполагаха, че могат просто да изберат точка на тази крива в зависимост от това дали предпочитат да защитят работните места или да държат цените под контрол. Едно от последствията беше политика, при която правителствата се ангажираха с поредица от стимули и строги икономии в търсене на баланс.

Друг пример е „голямата умереност“ от 90-те и 2000-те, когато политиците в развитите икономики вярваха, че са стабилизирали бизнес цикъла за постоянно. Някои отдават заслугата за този период на създаването на независими централни банки с цели за инфлация, които на теория балансираха очакванията за повишаване на цените и не позволяват на икономиката да прегрява.

Оказа се, че има и други по-фини фактори, управляващи инфлацията в богатия свят, включително глобализацията, технологичната революция и влизането на Китай в Световната търговска организация. Финансовата криза от 2008 г. и голямата рецесия унищожиха всякакви твърдения за вечен край на рецесиите.

Държавният дълг като процент от БВП. Графика: Bloomberg

Много икономисти, както винаги, ще твърдят, че този път всичко е различно. Те предлагат различни обяснения защо инфлацията ще бъде постоянно ниска или отрицателна, включително: модериращ ефект на технологията върху цените; дефлационното въздействие на застаряващото общество; и ролята на неравенството в ограничаването на общите разходи. Централните банки са предприели безпрецедентни стимули, за които критиците обаче се опасяват, че ще предизвикат хиперинфлация.

Не може със сигурност да се твърди, че близкото бъдеще ще бъде като близкото минало. Светът след пандемията ще бъде първият тест за ниската инфлация. С нарастването на търсенето и силното желания на компаниите да възстановят печалбите си, може да наблюдаваме повторно възникване на ценовия натиск.

Има и мощни сили, които вървят в обратната посока, като например големия брой хора, които ще загубят работата си или ще претърпят съкращения на заплатите. Но инфлацията може да не изчезне завинаги. В еврозоната базовата инфлация, изключваща волатилните позиции като храни и енергия, нараства до 1,4% през януари, отчитайки най-високото си ниво от повече от пет години (въпреки че това се дължи до голяма степен на временни фактори). В САЩ предложената от президента Джо Байдън програма за стимулиране в размер на 1,9 трлн. долара плаши някои икономисти, включително бившия министър на финансите Лари Съмърс и Оливие Бланшард, бивш главен икономист на МВФ, които се притесняват от инфлационните последици от пакета.

На теория инфлацията не трябва да е нещо лошо за публичния дълг. Ускоряването на цените помогна на правителствата да се справят с предишните дългове, защото те увеличават приходите от данъци, докато дължимото остава фиксирано в номинално изражение.

Още по темата

JPMorgan: Трейдърите не се притесняват от инфлация извън контрол

Инфлацията в еврозоната е положителна за пръв път от шест месеца

Инфлацията в САЩ се раздвижва – какво означава това за Фед

Pimco: Ръстът на инфлацията не е гарантиран

Има две неща, за които властите обаче трябва да помислят, пише Фердинандо Гулиано. Първото е качеството на държавните разходи. Политиците трябва да направят всичко възможно, за да подкрепят икономиките си по време на пандемията. Дори след като са въвели програмите си за ваксинация, държавите трябва да продължат с подкрепата си, особено за семействата, които са пострадали най-много. Въпреки това, както каза италианският премиер Марио Драги миналото лято има „добри“ и „лоши“ дългове, тъй като някои разумно насочени програми за харчене правят много повече за вдигане на дългосрочния темп на растеж на страната. Държавите, които са използвали своите заеми непродуктивно, ще изпитат трудности, ако нестабилността се върне.

Второто нещо, за което централните банки трябва да помислят, е тяхната собствена позиция. В САЩ Фед даде ясно да се разбере, че е готов да толерира периоди на по-висока инфлация, което може да помогне за намаляване на опасенията от внезапно затягане на паричната политика. Европейската централна банка е в процес на преглед на стратегията и ще трябва да си зададе същия въпрос.

"Това, че обещавате, че ще толерирате по-висока инфлация, обаче, не означава, че пазарът ще ви повярва", коментира Гулиано. 

Наистина преживяваме революция в макроикономиката, но фактите един ден ще се променят. Правителствата и централните банки трябва да се подготвят.