Ако всичко друго се провали, демокрацията излиза на улицата. Улицата е последната инстанция. Понастоящем всеки уикенд виждаме хората в Беларус навън, искайки оставката на своя президент Александър Лукашенко. Виждаме, че протестиращи в Тайланд искат да реформират монархията си. Нигерийците водят бунтове в Лагос, а бразилците в Сао Пауло и жените в Полша.
През изминалата година наблюдавахме публично насилие в Хонконг, Венецуела, Франция и Турция. В САЩ ни казват да очакваме бунтове, ако Тръмп загуби изборите през следващата седмица. Протести против мерките срещу коронавируса започнаха тази седмица в Италия и се очакват такива и другаде. Правителствата губят силата си. Събират се тълпи, разгръщат се транспаранти, забелязва се открито неподчинение. Не сме виждали нищо подобно от арабската пролет, която наближава 10-тата си годишнина, пише колумнистът на Guardian Саймън Дженкинс.
По времето на арабската пролет беше казано, че набраният чрез социалните медии брой хора и популяризиран по медиите в реално време биха направили подобни протести опустошителни. Това беше новата политика на колективни действия - смесица от съчувствие и обществена правда. Но всички протести се провалиха.
Възхищавахме се на самотните протестиращи на китайския площад „Тянанмън“ и на турците на площад „Таксим“, най-вече защото бяха фотогенични. По същия начин ни убедиха, че добродетелта ще триумфира в Сирия на Башар Асад, във Венецуела на Николас Мадуро и сега в Беларус на Лукашенко. Не спряхме да питаме дали отдалеченото ни насърчение е помогнало или попречило на каузата им. В Хонконг Великобритания позволи на демонстрантите да мислят, че има някакъв лост за Пекин, който може да им позволи да спечелят. Не го направи. В Сирия насърчихме бунтовниците да мислят, че може да им се притечем на помощ. Ние не го направихме и те страдаха ужасно, пише Дженкинс.
Едно има значение при политическия протест: как ще реагират силните? Няма стойност само в числа, в „повишаване на осведомеността“, в инчове на колони или високопоставени герои. Ако правителството откаже да отстъпи властта и може да използва все по-ефективно полицията, демонстрациите са просто улични партита.
Очевидният успех на недоволството в Източна Европа през 1989 г. често се цитира като улична политика в действие. Съветският крах нямаше нищо общо с улиците, а с колапса на волята за управление от местните режими след решенията, взети от Михаил Горбачов в Москва.
Градската тълпа със сигурност е изиграла своята роля в историята, пише Дженкинс. В Лондон това беше от решаващо значение в английската гражданска война и в кризите на реформите от 1832 и 1867 г. Преди появата на сълзотворния газ и водните оръдия това несъмнено плашеше политиците. По време на данъчните протести демонстрантите несъмнено изиграха роля в падението на Маргарет Тачър от власт.
Реалността е, че политическата реформа при всеки режим идва от определена властова структура, а не отвън, освен когато е изправена пред гола военна агресия. Това се отнася за всички дълбоки трансформации на съвременността в Русия, Китай и Южна Африка. Ето защо онези, които сега са загрижени за разклатеното състояние на демокрацията и се обявяват за реформи в институциите, парламентите, съдилищата и съветите, трябва да се присъединят към политически партии и да се кандидатират за избори - колкото и скучно да изглежда това, смята Дженкинс.
„Може да смятам уличния протест за често неефективен, но това не означава да се отрече неговата свобода. Това остава крайната свобода на демокрацията. Пандемията е използвана от правителствата по целия свят като оправдание за ограничаване на свободата на сдружаване и подсилване на арсенала за наблюдение и граждански контрол. Казват ни, че това е за наше добро. Автократи винаги казват това. Ами когато единственото добро, което търсят, е тяхното?“, завършва коментара си Дженкинс.