Защо се нуждаем от Европа на повече от една скорост

Резултатът от референдума във Великобритания провокира редица коментари в социалните платформи и медиите по света. Основната част от тях бяха фокусирани върху бъдещето на европейския политически съюз, който е напът да се раздели с един от членовете си. Това за пореден път активира дебата имаме ли Европа на две скорости. И с право, въпросът е резонен предвид икономическите реалности на Стария континент след 2008 г. Резонен, но некоректен, тъй като в годините от създаването на Европейската икономическа общност през 1957 г. съюзът винаги е бил на толкова скорости, колкото члена има.

Вече всички го виждат – страните членки на ЕС не може да бъдат поставяни в една и съща политическа рамка. Битовите, културните, социалните, образователните – всички различия са огромни в отделните краища на континента. Съвсем естествено и европейските икономики не се движат с еднаква скорост. Това неминуемо води до необходимостта от различен подход.

Именно тук се откроява и най-големият дефект на Обединена Европа – адаптацията към специфичните проблеми на членовете. В годините след 2008-а това се видя най-отчетливо в отношението спрямо Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания, станали известни с нарицателното PIIGS (Portugal, Italy, Ireland, Greece, Spain).

Техният модел на възстановяване беше проектиран централно, по матрица, от дистанция, без съобразяване с националните специфики. В резултат Ирландия на север изплува от блатото и дори отчете едно от най-големите повишения на брутния вътрешен продукт в ЕС за 2015 г. През това време Португалия, Италия, Гърция и Испания на юг продължиха с опитите поне да върнат икономиките си към растеж.

Проблем ли е Европа да се движи на много скорости? Твърдо не. Едно от най-големите богатства на ЕС е вътрешната конкуренция между отделните страни. Макар че политическият елит в България обича да се хвали с ниския данък от 10%, ставката далеч не е такава, когато добавим всички допълнителни осигуровки, такси, бюрокрацията, корупцията и риска от спорното правораздаване. Въпреки това страната ни има и своите преимущества, които надали щяха да са налице, ако освен политическата и данъчната рамка в Европа беше единна.

С подобни плюсове могат да се похвалят и други държави от Общността. Ако през десетилетията от 1957 г. насам имаше изцяло единни политики във всички области, надали администрацията в Естония щеше да е електронното чудо, в което се превърна за кратко време.

Германският народ надали щеше да е сред най-спестовните в света. Надали пък скандинавските страни щяха да са толкова социални, колкото си позволяват да бъдат в момента. Надали, надали, надали...

Да накараш всички 28 страни да са едно мнение е почти невъзможно. Това прави Стария континент недостатъчно гъвкав в сравнение с останалите големи икономики в света. Паралелите със Съединените щати се оказват безпочвени, тъй като отвъд Океана говорим за една нация с обща история, пазар и традиции от над 200 години.

Доказателство, че Европа не е на една скорост най-малкото е и наличието на еврозона и страни извън нея. В момента 10 от 28-те страни, сред които и България, са извън валутния съюз. Великобритания и Ирландия са щастливи извън границите на Шенген. Дания се отдалечава от Общата политика за сигурност и отбрана. Поляците се присъединиха към британците в отказа си от Хартата на основните права, докато чехите са извън фискалния пакт.

Реалността показва, че Европа никога не е била на една скорост. И Слава Богу. Оттук нататък пред европейските лидери има един път – децентрализация на решенията и институционализиране на Европа на много скорости. Досегашният маниер на взимане на решения - централно, по матрица, от дистанция, доказа, че не работи.