Защитавайки Bremain, списание The Economist публикува добър редакторски материал и поддържаща статия за това какво Обединеното кралство е спечелило в икономически изражения от членството си в ЕС и какво може да изгуби ако се откаже. Анализът беше подробен и съм съгласен с аргументите. Но статията почти не засегна проблемът, който противниците на членството в блока въждат: загубата на суверенитет, пише Клайв Крук от Bloomberg.
С неохота (при това огромна) заключавам, че Великобритания наистина трябва гласува да остане в ЕС. Загубите от изхода най-вероятно ще бъдат по-големи от ползите, вече съм казвал, отчасти защото ЕС ще направи всичко възможно да докаже, че напускането не се отплаща. Но загубата на суверенитет не е абстрактен термин, който съществува само в главите на евроскептиците. Тя е истинска и трябва да й бъде отдадено нужното внимание.
За някои евроскептици тези трудности (последващи напускането) ще си струват ако те означават възвръщане на суверенитет от Европа, чиито бюрократи и съдии си врат носа навсякъде – от банкерските бонуси до ограниченията на работното време. Въпреки това ползите ще са отчасти илюзорни. В един глобализиран свят властта задължителни е събирана и търгувана: Великобритания се отказа от суверенитет в замяна на членствто си в НАТО, МВФ и безброй други споделящи властта, съставящи правилата институции. Подписването на договори за търговията, ядрените оръжия и ли околната среда включва подчиняването на регулации, изготвени заедно с чужденци в замяна на по-големи ползи. Великобритания извън ЕС ще бъде избутана встрани – номинално независима, но всъщност все още ограничена от правила, за чиято формулировка няма да играе никаква роля. Ще бъде един по-чист, но също и по-безсилен вид суверенитет.
Истина е, разбира се, че правителствата събират и търгуват с власт; истина е, че договорите обикновено включват предаване на някаква свобода на действие в замяна на някакво предимство. Но това не прави всяко договорено задължение нужно или добра идея, както този параграф би ви накарал да си помислите. НАТО и МВФ са определено прекрасни проекти, но споделящите властта, съставящите правилата институции не са добри или лоши от само себе си. Всичко зависи от условията по размяната – от какво се отказва и какво печелиш.
Загубата на самоуправление, преписана от членството на Великобритания в ЕС е по-голяма от загубата от всичките други задължения по договора взети заедно. Всъщност това е изцяло различен ред. Европейското членство не включва само конкретни задължения в конкретни обстоятелства. Включва и вписване към множество политики, съставени от наднационално законодателство, изпълнителна власт и върховен съд. С други думи подчинение на действащо само по себе си външен законодателен орган.
Да си част от ЕС не е като да си част от МВФ.
И не мога да приема, че тази значителна загуба на суверенитет няма много значение на практика, както The Economist се опитва да ни убеди. Общо взето, нито едно правителство никога не е свободно да действа изцяло както си пожелае. Обстоятелства от геополитиката до законите на аритметиката ограничават изборите на политики, но рядко до нулата. По-добре е да имаш избори, ограничени от най-различни фактори, отколкото никакви избори. Това малко разграничение е разликата между демокрация и диктатура.
ЕС изисква предаване на суверенитет, което сериозно отслабва линиите на връзка, които трябва да има между гражданите и хората на власт. Тези връзки имат значение, дори и в случаите когато ограниченията върху правителствените действия стесняват изборите до нищо. Легитимната власт управлява със съгласието на народа, гражданите трябва да бъдат допитвани и включени в управленския процес. Досието на ЕС в това направление е плачевно. Този провал не е просто академична абстракция. Brexit настрана, настоящите европейски тревоги за икономическата стагнация и миграцията отчасти се дължат на криза на легитимността.
Великобритания е член, който има глас в този наднационален ред, следователно може да влияе върху решенията, които я касаят. Но тя е само една страна от 28. Не виждам особени доказателства за подозрително носталгичната гледна точка, че Великобритания може да бъде диспропорционално влиятелна, водейки останалите страни - членки към решенията, които тя иска. А и, впрочем, желанието да си дисппропорционално влиятелен не противоречи ли на духа на целия европейски проект? Кои страни са отбелязали застъпниците на оставането, страдат от диспропорционална липса на влияние?
На края заявявам, че заемам страната на The Economist, че Обединеното Кралство трябва да остане. За нещастие, много от евроскептците се заблуждават за краткосрочните и средносрочните перспективи на Великобритания звън ЕС. Въпреки това, опасенията за загуба на суверенитет не трябва да се отписват моментално. Тя е цената, която Великобритания плаща, за да остане член – и каква висока цена само е!
От Клайв Крук