Съществуват два основни механизма, благодарение на които нуждите и желанията на един индивид могат да бъдат удовлетворени. Единият от тях е производството и обмена на богатство. Можем спокойно да го наречем „пазарния механизъм“. Другият е некомпенсираното присвояване на богатство, произведено от други индивиди. Тук говорим за „политическия механизъм“.
Макар че в никакъв случай не е обективна и неемоционална, историята е наука, която ни дава възможност да анализираме сравнително безпристрастно процеси от миналото. Характерна черта на обществата обаче е грешната интерпретация на събития и процеси, приключили векове назад. Причините за това са много – непознаване на фактите, необективно приоритизиране на определени държави (личности), идеологическа пристрастност и други.
През призмата на историята упражняване на политическия механизъм се наблюдава при завоеванията на територии (пазари), конфискациите, отчуждаванията, както и склоняването към икономическо робуване (наблюдавано на места и през XXI век). Завоевателят разпределя завладените територии (пазари) сред бенефициентите, които получават привилегията да се възползват от труда на поробените жители. Феодалната държава и нейният наследник – фокусираната върху търговските взаимоотношения държава - поемат и разработват последователно наследството на примитивните общества. Те обаче по същество са единство и само по-тясна интеграция на първоначалното примитивно състояние.
Държавата, била тя примитивна, феодална или търговско ориентирана, стъпва изцяло на политическия механизъм. В човешката природа е заложена склонността нуждите да се задоволяват винаги чрез възможно най-малко усилия. Това съвсем естествено насочва обществата към политическия механизъм, дори и в случаите, когато той има алтернативата на пазарно ориентираното стопанство. В днешно време наблюдаваме това в модерния инструментариум на държавата – данъците, митата, концесиите, монополизирането на определени дейности и други.
На глобално ниво тези процеси текат с толкова дълга продължителност, че за мнозина нямат алтернатива въпреки спорния си характер. Основите са положени от Ото фон Бисмарк, който изобретява концепцията за социалната държава през втората половина на XIX век. Чрез радикалната промяна Железния канцлер тушира претенциите на профсъюзите и радикалните социалисти и комунисти към управлението на Германия. Развитието на идеята през десетилетията води до концепцията за настоящата силно централизирана бюрократична държава, която влиза в ролята на пристрастен арбитър и основен доставчик на икономическо предимство.
Наблюдаваме всичко това и до днес. На места силно централизираната държава изгражда своите основи върху руините на друга, провалила се в под натиска на пазара и икономическата глобализация, но оставила разработен и готов за употреба инструментариум. В този смисъл очакванията, че един крах на държавата на благосъстоянието би довел до пазарно ориентирано стопанство може би са илюзорни. По-скоро политическо-икономическите актьори ще се насочат към експлоатацията на руините с цел изграждане на още по-централизирано стопанство.
Историческият прочит не показва случаи, в които крахът на централизираната държава води до тоталния ѝ разпад. Напротив, част от мерките, които се предприемат за туширане на проблемите всъщност ги задълбочават. В някои случаи разпадът е бавен и болезнен. Смъртта започва да застига Рим още в края на втори век, но практическата ѝ подялба на три части идва през 337 година. Атина, от друга страна, се разпада бързо. Поглеждайки към настоящето, някои смятат, че Европа е опасно близо до тази точка, или че дори вече я е достигнала. Теза, която далеч не е безпочвена. Теза, която обаче води до обезпокоителното самозапитване какво следва оттук насетне. Историческият прочит не показва добра перспектива.