Преди около две десетилетия пазарът на въглеродни квоти изглежда процъфтяваше. В рамките на Механизма за чисто развитие на Протокола от Киото компаниите, загрижени за своите емисии, можеха да печелят квоти за инвестиции в проекти, които пестят енергия или изграждат възобновяеми мощности в други страни. След това тези сертификати можеха да се търгуват свободно.
Пазарът се срина в началото на миналото десетилетие, до голяма степен благодарение на политически грешки в Япония и Европейския съюз. Още преди това обаче мнозина бяха на мнение, че не си струва да се спасява. Около 70% от проектите се намираха в Индия и Китай. Зачестиха оплакванията, че твърде много от тях са всъщност съмнителни опити за зелено измиване (greenwashing).
Светът се опитва отново. На наскоро приключилата конференция за климата COP29 делегатите създадоха нов глобален механизъм за търговията с въглеродни кредити. Този път дали той ще проработи или не, ще зависи до голяма степен от това доколко прозрачни и надеждни са проектите на Индия.
В момента най-населената страна в света отделя по-малко от два тона въглероден диоксид на глава от населението годишно, което е по-малко от половината от средното за света. Ако растежът ѝ следва същия модел като този на Китай, който отделя два пъти повече емисии от средното за света, битката за опазване на климата ще бъде загубена. Затова всеки жизнеспособен пазар на въглеродни квоти трябва да гарантира, че инвестициите се насочват към усилията за смекчаване на последиците от изменението на климата на субконтинента - почти независимо от това какво се случва на други места.
От своя страна индийските политици трябва да осъзнаят, че въглеродните квоти представляват възможност, която затруднените строителен и производствен сектор на страната не могат да си позволят да пропуснат. Една добре функционираща система би облекчила финансовото бреме на компаниите, които се опитват да се издигнат по веригата на добавената стойност, и би намалила разходите им за финансиране. В техен интерес е това да се случи правилно.
В Парижкото споразумение от 2016 г. се предвижда въглеродните квоти да се търгуват на международно равнище по два различни начина. Съгласно член 6, параграф 2 държавите трябва да създадат регистри на компенсаторни кредити, които се признават от други държави въз основа на конкретни многостранни или двустранни споразумения. Кредитите по член 6.4 трябва да бъдат наблюдавани от международен „надзорен орган“, създаден през 2021 г. Делегатите на COP29 се споразумяха за правилата, регулиращи и двата вида квоти, така че пазарът вече може да започне да функционира реално.
Като се има предвид предишният опит, съществуват опасения, че проектите по член 6.2 няма да бъдат подложени на адекватна проверка. Предполага се, че те ще се отчитат само ако са „реални, проверени и допълнителни“ - с други думи, ако компенсациите действително съществуват и ако емисиите, които те намаляват, иначе биха попаднали в атмосферата.
Последното изискване ще бъде трудно за изпълнение. Като се има предвид мащабът на зелените цели, които някои страни, включително Индия, са си поставили, скептиците биха могли да твърдят, че нищо, финансирано чрез въглеродни кредити през следващото десетилетие, не би трябвало да се счита за „допълнително“. Действително, активистите атакуваха първия такъв проект - електрификацията на обществения автобусен парк на Банкок чрез въглеродни кредити, търгувани с Швейцария, тъй като операторът вече беше изпълнил пилотен проект с електрически автобуси.
Онези, които се съмняват, трябва да помнят, че всички обещания за действия в областта на климата в развиващите се страни в крайна сметка зависят от наличието на финансиране. Индия трябва да даде ясно определение за допълване, което да показва как новото финансиране в замяна на въглеродни кредити ще създаде зелени активи, които иначе не биха съществували.
От друга страна, първият въпрос е от изключително значение. Проектите трябва да изпълняват това, което казват, че ще изпълняват, и да бъдат изградени в сроковете, които са от значение за намаляването на емисиите. Без доверие и по-голяма прозрачност няма да постъпят финансовите средства, необходими за създаването на функциониращ пазар на въглеродни емисии.
От своя страна, доброволните пазари на въглеродни квоти през последните години се развиха в посока на по-строг надзор, задвижван от различни частни органи, които създадоха принципи за управление на търговията.
Правителствата, особено индийското, трябва да проявят подобна воля. Длъжностни лица работят за подписване на споразумения по член 6.2 с Токио и Сеул, които са основни търговски партньори. Това е добра новина за японските и южнокорейските компании, които биха искали да разширят дейността си, без да нарушават вътрешните си цели за нулево нетно потребление.
За да могат обаче тези сделки да работят и да вдъхновяват повече, правителството трябва да създаде необходимия капацитет, за да контролира правилно своя регистър от проекти. Необходима е подходяща екосистема от независими одитори, а не само обичайните заподозрени, които могат да имат неправилно подбрани стимули.
Трябва да се създаде нова, ефективна правителствена агенция, която бързо да проверява и разрешава кандидатстващите проекти. Дали новият пазар на въглеродни емисии ще проработи или не, зависи от това доколко Индия е готова да се справи с това.
Михир Шарма е колумнист на Bloomberg Opinion. Старши сътрудник във Фондация Observer Research в Ню Делхи и автор на книгата „Рестарт: Последният шанс за индийската икономика“.