Африканците могат да се успокоят, че да бъдат посетени от безсилен президент от Вашингтон е по-добре, отколкото никакъв президент. След като отложи първото си и единствено пътуване до Африка като президент, Джо Байдън сега има нови планове да посети Ангола - през декември, месец преди да напусне Белия дом.
Това почти обобщава ентусиазма на САЩ да ухажват континента с най-бързо растящото население в света, регион, не по-маловажно, който все повече се отвръща от Вашингтон и се прекланя пред новите имперски господари в Москва и Пекин. Ако Съединените щати продължат да поставят Африка на последно място - и вероятно ще го направят, независимо дали следващият президент е Доналд Тръмп или Камала Харис - нека никой не се изненадва, ако континентът, ако не и целият Глобален Юг, в крайна сметка застане на страната на враговете на САЩ.
Байдън обърна някакви внимание на Африка. В Ангола той ще говори за голям железопътен проект, който САЩ помагат да финансира, така наречения коридор Лобито, който в крайна сметка ще свърже Атлантическия и Индийския океан. В ООН той настоява Африка да получи две постоянни места в Съвета за сигурност (в допълнение към трите ротационни места, които страните от континента вече споделят). Това нямаше особен ефект. Независимо от това, президентството на Байдън все още се брои почти като ухажване, след като Тръмп по време на първия си мандат отхвърли африканските нации, наред с други, като „мръсни дупки“. Той никога не е посещавал.
Като цяло тази политика на пренебрежение, прекъсвана от случайни пресконференции, е двупартийна константа в американската външна политика. „Свръхобещаването и недостатъчното изпълнение“ е убедило африканците, че САЩ са „по своята същност ненадежден, дори лицемерен партньор“, твърди Камерън Хъдсън от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. Резултатът е, че африканците – за разлика от европейците, да речем – не виждат огромни разлики между Тръмп и Харис; те очакват да бъдат пренебрегнати и в двата случая.
Това дразнене е една от причините, поради които те са отворени за предложения от Москва и Пекин. Навсякъде, където французите (често мразени като бивши колонизатори) и американците се изтеглят - като в Буркина Фасо, Мали, Чад или Нигер, да речем - руски наемници и паравоенни формирования се намесват, безчувствено продавайки своите услуги на хунтите в замяна на диаманти, злато, литий или друго богатство. Китайската „колонизация“ е по-меркантилна, с инфраструктурни проекти, които често водят до дългове. Но е успешня. От 2009 г. Китай е най-големият търговски партньор на Африка; Пекин е и най-големият инвеститор.
Това геополитическо състезание напомня борбата между американското и съветското влияние в Африка по време на Студената война. Подобно на Кремъл тогава, Москва и Пекин безскрупулно използват всеки инструмент, с който разполагат, включително дезинформация. Само през последните две години Русия е спонсорирала най-малко 80 кампании в 22 африкански страни. В Буркина Фасо, например, учени, финансирани от американската фондация Бил и Мелинда Гейтс, се опитват да спрат маларията чрез генетично модифициране на комари. Местните тролове, ботове и полезни идиоти в Русия вместо това разпространяват идеи, че американците и лабораторията искат да заразят африканците.
САЩ също правят много, за да саботират себе си. Русия и Китай имат ясна цел в Африка: да проектират собствената си власт в стила на аморалната реалполитика. САЩ, обратно, не са сигурни дали да бъдат идеалист или реалист: дали да насърчават демокрацията и просперитета, да се борят с тероризма и екстремизма или да се състезават открито срещу Русия и Китай. Опитвайки се да направи всичко, Вашингтон вместо това прави всичко зле.
Плъзгането от демокрация към тирания или анархия със сигурност е било стръмно. Около половината от африканците сега живеят под автократично управление и само 7% живеят в относителна свобода. Военните преврати са характерна черта; има девет от 2020 г. насам, главно в региона на Сахел, и още пет опита.
Подобни преврати не създават проблеми за руснаците или китайците, които не се интересуват с какъв режим си имат работа. Но в САЩ има закони и политики, които забраняват партньорството с хунти, дощли на власт с преврат. Това води до всякакви изкривявания. Когато един генерал изгони законния лидер на Нигер през юли 2023 г., администрацията на Байдън се въздържа в продължение на четири месеца да нарече случилото се „преврат“, надявайки се на някакво споразумение, за да задържи войските си там (сега те са изгонени). САЩ направиха този трик с етикетирането за около половината преврати от 2009 г. насам. Изглежда лицемерно.
Освен това всеки път, когато САЩ бъдат изгонени от дадена страна, те не само оставят възможност за Русия, но и стават по-малко ефективни в борбата с терористите в региона. А те са много: Африка на юг от Сахара и особено Сахел замениха Близкия изток като най-големия и горещ котел на тероризъм в света. Регионът представлява почти половината от смъртните случаи в света от тероризъм миналата година. Колкото по-малко САЩ се борят с терористите там, толкова повече ще трябва да се страхуват от тях на собствена земя.
Ресурсите – дипломатически, военни, фискални – са ограничени, разбира се, и САЩ вече са заети с конфликтите в Украйна, Близкия изток, Тайванския пролив и Южнокитайско море. Все пак следващата администрация може да се справи по-добре.
Това означава не само да молим за услуги, но и да изграждаме по-дълбоки отношения с повече страни. САЩ трябва да напълнят свободните места в своите африкански посолства. Също така трябва да подновят Закона за растеж и възможности в Африка, търговски пакт, който изтича следващата година, и да дадат на повече африкански страни безмитен достъп до американския пазар (в момента само 32 от 54 нации имат тази привилегия).
САЩ може също така да се въздържат от прекалено четене на морал. Когато миналата година Уганда прие драконовски закон срещу хомосексуалността, администрацията на Байдън имаше право да протестира. Но трябваше ли също така да отмени допустимостта на Уганда за Закона за растеж и възможности в Африка? Твърде много морализиране само тласка повече африканци да прегърнат Русия и Китай.
Най-големият проблем е липсата на интерес във Вашингтон. Това е трудно да се приеме от тези, които познават ситуацията. Например Линда Томас-Грийнфийлд, американският посланик в ООН, казва, че „най-лошата ситуация, която сме виждали в света“ – по отношение на убийства, изнасилвания и глад – не е Украйна, Газа или Близкия изток, а Судан. И все пак, когато се повдигне темата, настава пълно мълчание. В известен смисъл тя може да каже това за континента като цяло.
Андреас Клут е колумнист в Bloomberg Opinion, отразяващ американската дипломация, национална сигурност и геополитика. Той е бивш главен редактор на Handelsblatt Global и кореспондент на Economist.