Преди двадесет и пет години икономиката беше в криза, макар повечето икономисти да не го осъзнаваха. Тази дисциплина се отдалечаваше от отговорите на големите въпроси, от които хората наистина се интересуваха. Както посочва Ноам Шайбер в корица на New Republic през 2007 г., общоприетото схващане е, че „пътят към знанието минава през солидни отговори на скромни въпроси“.
Но по същото време Дарон Аджемоглу, Джеймс А. Робинсън и Саймън Джонсън се заеха с най-големите възможни въпроси: Защо някои държави успяват, а други се провалят? Единият от тях работеше в академична катедра по икономика, другият - по политология, а третият - в бизнес училище, и отговорите, до които стигнаха, се намираха между всички тези дисциплини. Може би не бяха „солидни“ отговори - в много от тях може да се намерят дупки и мнозина от нас го направиха. Но въпросите им не бяха скромни, а това е важното.
Когато преди 24 години в задушната семинарна зала на Кеймбридж за пръв път се запознах с работата, известна с инициалите си - „AJR, 2001“ - тази амбиция се открояваше. Защо страни, които са били богати през 1500 г., днес са бедни и обратно? Техният отговор беше, за добро или лошо, „институциите“ - ограниченията, които се налагат на произвола на властта, начинът, по който групите по интереси си поделят упражняването на властта, защитата срещу експроприация и т.н. Някои институции са създадени, за да бъдат екстрактивни, да максимизират приходите на елита или на чуждо малцинство, без да обслужват интересите на широката общественост; други са по-всеобхватни и динамични. Според неоинституционалистката школа, чието начало бе поставено с AJR 2001, функционираше само вторият вид.
Аджемоглу и останалите успяха да докажат, дори в относително консервативния свят на висшите училища по икономика през 2000 г., че колониализмът е имал дългосрочни порочни ефекти, че правата на малцинствата са от значение за растежа и че единствената основна причина за слабите резултати на африканските държави е експлоатацията в миналото. Можете да държите миналото си отговорно за настоящето си, но то не трябва да определя бъдещето ви.
Тогава това бяха спорни аргументи и донякъде все още са. А отговорите им бяха забележително оптимистични според стандартите на мрачната наука: Не е имало нищо особено в Запада или Америка, което да не може да се случи с правилните реформи и подходящите институции на друго място и във времето.
Разбира се, някои от тези въпроси, свързани с колониализма или с недостатъчните резултати на Африка, все още се задават. Но това, което ме порази, четейки реакциите на заслужената награда за икономика тази седмица, беше, че най-големият въпрос от всички - какво прави държавите богати - всъщност вече не се задава толкова често. Той вече не се смята за голяма загадка.
Причината за това е проста: Възходът на Китайската народна република през последните две десетилетия. През този период се развиват и някои други държави - донякъде Индия, някои държави от Югоизточна Азия. Единствено Китай обаче сякаш неизбежно върви към забогатяване по начина, по който въпросът би бил поставен през 2000-те години.
Но самият успех на Китай пробива дупка както в амбициозния въпрос, който институционалистите задават, така и в предпочитания от тях отговор. Въпросът вече не се задава сериозно, защото смятаме, че знаем как държавите могат да забогатеят бързо: Бъдете като Китай. И как може достойните, приобщаващи и подкрепящи институции да са толкова важни, когато през последните две десетилетия триумфира репресивният държавен капитализъм на Пекин?
Разбира се, институционалистите имат нещо като отговор: Растежът на Китай „е резултат от политически и институционални реформи“. Отслабването на влиянието на Комунистическата партия върху икономиката през 80-те години на ХХ век, ограничената защита на предприемачите и оскъдната независимост на някои провинциални партии бяха достатъчни, за да започне растежът. Ако те са прави, то крайният резултат от ограничаването на политическите и икономическите свободи при сегашното ръководство на Китай ще бъде дългосрочно забавяне на растежа. Всъщност през 2012 г. Аджемоглу прогнозира, че китайският растеж ще се забави, „когато страната достигне нива на доход на глава от населението около 30-40% от тези на САЩ“.
Но няма как да отминем факта, че сравнителният аргумент на институционалистите вече не е толкова убедителен. Китайските институции са много по-екстрактивни от тези в много от сходните им страни, които не се справят толкова добре.
По-добре стои отрицателната, а не положителната част от техния аргумент: „а защото политическото равновесие се промени по начин, който даде повече власт на онези, които искаха да прокарат реформи.“
Не знам дали всички отговори, които Аджемоглу, Джонсън и Робинсън дадоха, ще издържат теста на времето. За мен по-важно е, че те възстановиха известна широта на икономическите изследвания. И, разбира се, се надявам, че какъвто и да се окаже правилният отговор, той ще бъде толкова оптимистичен, колкото и техният. Според тях случаят с Китай доказва, че „няма вътрешна причина Мали да е беден и е възможно гражданите му да станат богати“.
Михир Шарма е колумнист на Bloomberg Opinion. Старши сътрудник във Фондация „Обзървър рисърч“ в Ню Делхи и автор на книгата „Рестарт: Последният шанс за индийската икономика“.