С разрастването на конфликта в Близкия изток Китай привидно е в по-изгодна позиция от САЩ. Пекин има незначителни жизненоважни интереси в региона, различни от запазването на енергийните доставки. Междувременно не може да бъде съвсем недоволен, че САЩ са погълнати от защитата на Израел и са принудени да насочват ресурси и внимание към региона, а за подкрепата си плащат висока цена пред световното обществено мнение.
В действителност Китай бързо наближава своя момент на равносметка. Иран се оказва много по-слаб съюзник, отколкото Пекин е очаквал: Израелските военни и разузнавателни успехи поставят под въпрос възможностите на Техеран, силата му и стратегическата му стойност.
Досега Китай успяваше да използва Иран и другите си партньори от „оста“ - Русия и Северна Корея, за да безпокои САЩ в целия свят, без да плаща много разходи. Скоро може да му се наложи да избира между предоставянето на по-открита помощ, за да задържи тези съюзници в борбата, или да се оттегли и да се опита да намали напрежението със Запада.
От една страна, решението изглежда лесно. Китайските лидери смятат, че стратегическото съперничество със САЩ се е превърнало в безсрочен и необратим екзистенциален конфликт. Следователно те се нуждаят от всякаква помощ, за да компенсират предимствата на САЩ в областта на твърдата сила и съюзниците.
Понеже всички партньори на Китай са ангажирани по свои собствени причини да се противопоставят на американската мощ, страната има всички стимули да ги направи достатъчно силни, за да продължи да разсейва САЩ и да изчерпва ресурсите им, както Иран използва свои проксита срещу Израел.
Но тези разсъждения имат два недостатъка.
Първо, връзките на Китай с Русия, Иран и Северна Корея са сравнително слаби. Наричането на четирите държави „ос“ преувеличава степента, в която споделят общи интереси и стратегически цели. Малкото, което ги свързва, е общото им недоволство и страх от властта на САЩ.
Още по-смущаващо е, че партньорите могат да спят в едно легло, но сънуват различни сънища, както гласи една китайска поговорка. Те желаят да извлекат от партньорството си повече ползи, в сравнение с разходите, които трябва да поемат, за да поддържат връзките си. По-конкретно, всяка от страните иска другите да изпълняват по-сериозната задача да отслабят американската мощ, защото предпочита да избегне потенциално фатален челен сблъсък.
Единственото изключение от това правило е руската инвазия в Украйна. Но това решение се дължи на катастрофалната грешна преценка на президента Владимир Путин относно твърдата воля на Запада и способността на Украйна да се противопоставя.
Всичко това означава, че Китай не може да разчита на партньорите си да жертват собствените си жизненоважни интереси – или дори да поемат неоправдан риск – в негова полза.
Второ, възможностите им се оказват по-ограничени, отколкото Пекин си е представял. В исторически план Китай е склонен да надценява силата на съюзниците си и да им приписва сили, каквито му се иска да притежава. Единствено неприятните изненади, като неотдавнашните опустошителни удари, нанесени от „Хизбула“, и неефективните ракетни атаки на Иран срещу Израел, могат да принудят китайските лидери да преразгледат своите предположения и бъдещи очаквания.
Това ни връща към избора, пред който е изправен Пекин.
До момента Китай беше в състояние да изиграе и двете страни, като предостави на Иран икономически спасителен пояс. Страната закупи по-голямата част от изнасяния от него петрол с намаление, без да престъпва никакви червени линии, въоръжавайки непосредствено армията на страната или подпомагайки ядрената ѝ програма. Двустранното сътрудничество в областта на сигурността е ограничено до символични учения на военноморските сили. Китай действа също толкова внимателно в подкрепата си за Русия и Северна Корея.
В момента Русия може да окаже натиск върху Китай за предоставяне на повече помощ с оръжие на Иран, който страда от израелските атаки срещу територията на страната и срещу своите марионетки. Открита военна подкрепа от Китай би ускорила разрива със Запада, без да има гаранции, че Иран или другите партньори ще са в състояние или ще желаят да изпълнят своята част от споразумението.
С оглед на всичко това алтернативата - намиране на изход от безсрочен конфликт със САЩ - започва да изглежда по-привлекателна. Тази промяна би намалила значимостта на Близкия изток за сигурността в глобалната стратегия на Китай и ще намали задълженията на Пекин към неблагонадеждни партньори.
Подобряването на отношенията няма да е лесно, предвид липсата на доверие между двете страни. Алтернативата за Пекин обаче е да привлече нови съюзници, които могат да струват повече, отколкото си заслужават.
Няма съмнение, че САЩ имат своите проблеми в Близкия изток. Ако не друго, дилемата на Китай в региона е също толкова сериозна.
Минсин Пей е професор по държавно управление в Claremont McKenna College и автор на книгата „The Sentinel State: „Наблюдение и оцеляване на диктатурата в Китай“.