В надпреварата за почистване на промишлеността чистата енергия изостава зад изкопаемите горива.
Това е така, защото възлагаме много надежди на перспективите на водорода. На теория най-разпространеният елемент във Вселената може да бъде нещо като климатичен ключ, отключващ начини за производство на торове, стомана, нефтохимикали и цимент с нулеви емисии. Такава промяна би била дълбока. Около една четвърт от въглеродното замърсяване в света не идва от електроцентрали или превозни средства, а от димните комини на промишлени предприятия. Ако един процес можеше да декарбонизира всички тези индустрии, щяхме да сме намерили технология, която е толкова трансформираща, колкото слънчевата енергия, вятърните паркове и електрическите превозни средства.
Това няма да стане с водорода, какъвто го познаваме. Понастоящем по-малко от един метричен тон на всеки хиляда, които използваме, е „зеленият водород“, познат от училищните експерименти по химия, произведен чрез разделяне на водата на водород и кислород с помощта на електричество. По-голямата част е „сив водород“, произведен от природен газ, нефт или въглища, изпомпвайки огромни обеми въглероден диоксид в процеса. Оптимистичната гледна точка обаче е, че цената на водоразделителните електролизери и чистата енергия, необходима за захранването им, ще намалеят толкова бързо, колкото сме виждали при други зелени технологии.
За съжаление, изглежда, че се случва обратното - и при липса на действие, по-мръсните варианти печелят позиции.
Първо, вижте какво се случи с разходите. Високата инфлация и лихвените проценти през последните няколко години бяха предизвикателство за много чисти технологии, но вятърът, слънчевата енергия, батериите и електромобилите достигнаха достатъчен мащаб, за да могат да извлекат печалби от ефективността и да задържат цените ниски. Това не се случва със зеления водород.
Далеч от падане от нива от около 3 долара за килограм до целта на правителството на САЩ от 1 долар/кг – цена, на която може да е в състояние да подбие природния газ – разходите в САЩ са се увеличили до близо 5 долара/кг, според миналогодишно проучване от Hydrogen Council и McKinsey & Co. Дори щедрите стимули в Закона за намаляване на инфлацията на президента Джо Байдън не са достатъчни, за да направят това конкурентноспособно.
Виждали сме подобна картина в Европейския съюз. Брюксел се опита да създаде Hydrogen Bank, за да изгради зелена верига за доставки на H2, но първият търг за съоръжението през април доведе до спечелени оферти на цена между 5,8 €/kg и 8,8 €/kg, според BloombergNEF. Видяхме същия резултат на търг за амоняк през юли от H2 Global Foundation, подобна институция в Германия. Най-евтиният търг дойде на повече от два пъти цената на амоняка, произведен от изкопаеми горива.
Big Oil също не седи на едно място. Алтернативен начин за намаляване на климатичния отпечатък на H2 е да се улови въглеродният диоксид и да се изпомпва в изчерпаните нефтени кладенци, за да се изкара повече суров петрол на повърхността. Така нареченият „син водород“ намалява само емисиите на сивия H2 с 60%-70% — но е потенциално привлекателен за потребителите, които искат нещо по-чисто от сивия водород, без цената на зеления.
Той също така се харесва на масовата петролна индустрия, която в момента има много повече пари, за да пръска в разработването на нови технологии, отколкото жадните за пари стартъпи за зелен H2. Инженерната работа е извършена и вече е в ход подготовката на площадката за първия проект за улавяне на въглероден диоксид на Saudi Arabian Oil Co., каза главният изпълнителен директор Амин Насър през август, и компанията очаква да получи оферти от японски и корейски купувачи в рамките на месеца. BP Plc е във финалния етап на планиране на син водороден хъб в североизточна Англия, докато Shell Plc е издала договори на инженери за проект в Оман.
В момента синият H2 изглежда поема водеща роля. Повече от половината зелен H2, който се очаква да бъде в експлоатация до 2030 г., е в най-ранен етап на разработка, според BloombergNEF, така че лесно може да бъде отменен. Около половината от сините доставки са одобрени за започване на строителство в сравнение с 15% от зелените проекти.
Синьото е по-добро от сивото, разбира се – но зеленият водород в момента изглежда, че едва ли ще има ефект върху съществуващото търсене, да не говорим за изпълнение на обещанието си за декарбонизиране на редица допълнителни сектори.
Поправянето на това няма да е лесно. Съществуващите правителствени политики са съсредоточени върху субсидиите за производителите, вместо да задължават големите потребители да ги използват – обратната страна на подкрепата от страна на търсенето, която помогна да започне бумът на възобновяемите енергийни източници през 2000-те години. Търговското напрежение също може да кара разработчиците на проекти да не желаят да купуват произведени в Китай електролизатори, които могат да бъдат три четвърти по-евтини от местните версии - потенциално огромно предимство в цените, което се пренебрегва. Лихвените проценти трябва да са на по-ниски нива, за да се намалят финансовите разходи. Преди всичко колебливата официална подкрепа за чиста енергия означава, че е малко вероятно инвеститорите да заложат на такава високорискова технология на ранен етап.
Това е обезсърчаваща поредица от проблеми – но ние ги решихме при слънчевата енергия, вятъра, литиево-йонните батерии и електромобилите. Няма причина трикът да не може да се повтори със зелен водород. Ако обаче липсва политическа воля, Big Oil е готов да се нанесе и да завземе всичко.
Дейвид Фиклинг е колумнист на Bloomberg, който се занимава с въпросите на изменението на климата и енергетиката. Преди това е работил за Bloomberg News, Wall Street Journal и Financial Times.