В понеделник сутринта, на церемония в лондонския квартал Ислингтън, се заклех във вярност на крал Чарлз III и обещах да поддържам британската демокрация. Така че сега съм гражданин на Обединеното кралство. Също така съм натурализиран американец, след като се заклех във вярност към Конституцията на Съединените щати. Двойното гражданство ще бъде ли проблем?
Това не е съвсем ситуация, сравнима с тази, през която преминават някои спортисти за прослава в своите спортове. Например, по време на подготовката за Световната купа често се наблюдават много паспортни премеждия, докато футболистите с двойно гражданство разбират къде могат да играят, за да оптимизират участието си в отбора победител. ФИФА, която управлява международния футбол, има правила, които уреждат кой може да сменя националността си и колко често. На Олимпийските игри също се наблюдават случаи на смяна на държавата. Неотдавна френската гимнастичка Кайлия Немур избра да представлява Алжир, където е роден баща ѝ, защото спортният регулаторен орган във Франция направи невъзможно тя да тренира с треньора си. Тя спечели злато на Олимпийските игри в Париж - първото в този спорт за африканска държава - въпреки че френските гимнастички не успяха да спечелят медал.
Използването на двойната националност за извършване на подвизи в областта на атлетиката е нещо, което е твърде далеч от мислите (или физическите ми възможности). Този уикенд се събудих с болки в гърба и едва мога да седя 20 минути, без мускулите ми да се схванат - което направи около 45-те минути от иначе много добрия ритуал по полагане на клетва доста мъчителни.
Докато седях в кметството на Ислингтън и се опитвах да се отърва от болките в гърба, през ума ми премина друга сенчеста мисъл: че съм гражданин на две държави с високи данъци. Въпреки наличието на данъчен договор между САЩ и Великобритания, който помага да се сведе до минимум двойното данъчно облагане, правилата все още са сложни - и се нуждаете от счетоводители, запознати с дребния шрифт и крайните срокове, свързани с двете системи. Вече плащам много британски данъци и трябва да подавам американска данъчна декларация на всеки 15 април, за да видя дали не дължа още на Вашингтон. Притежавам апартамент в Ню Йорк, което ме задължава да плащам данъци в осмия по големина щат в Съединените щати. Местните (или общинските) данъци в Лондон също могат да бъдат високи - и те не могат да се приспаднат от данъчната ви сметка в САЩ. Не е ясен и въпросът за облагането на пенсиите, натрупани и от двете страни на океана. Не очаквам ситуацията да стане по-проста, особено след като лейбъристкото правителство на Киър Стармър тук се заканва с нови данъци, а бъдещото президентство на Камала Харис предлага същото.
Данъците са депресиращи. Защо се изложих на още по-големи? Предполагам, че в това отношение имам известно сходство с атлетите. Правя това от любов. Не от романтична любов, така че може би думата не е съвсем подходяща. Все пак става въпрос за дълбоки емоции.
Сродството на американската и британската култура, разбира се, е едно от нещата, които допринасят за тези чувства. В петък вечерта гледах лондонската постановка на „ Целуни ме, Кейт“, 76-годишният бродуейски „ боен кон“ на Коул Портър. Когато комично ерудираните гангстери от спектакъла започнаха да пеят „Brush Up Your Shakespeare“ с акценти някъде между Бостън и Бруклин, британската публика се смееше на всички неприлични каламбури с имената на пиесите на Барда от 16-ти век - прилика, която надхвърля времето и океана. Както се пее в песента „ Кандид“ на Леонард Бърнстейн, човек може да почувства, че „това е най-добрият от всички възможни светове“.
Но този мюзикъл (и вдъхновилият го роман на Волтер) е посветен на глупостта на оптимизма. Начинът на живот между САЩ и Великобритания със сигурност не е само песни и смях. Чичо Сам има хищнически наклонности, като намира начин да облага гражданите с данъци, независимо къде живеят. А Вашингтон има лабиринтен данъчен кодекс, който прави бягството почти невъзможно, независимо от вратичките в него. Но аз нямам намерение да се отказвам от американското си гражданство.
През 70-те години на миналия век родителите ми, вече в средата на 40-те си години, решиха да преместят семейството ни в САЩ, защото смятаха, че децата ще имат по-добър шанс за живот там, отколкото във Филипините, изпълнени с политическа и икономическа нестабилност. Те пожертваха социалния си статус, за да започнат от нулата - но това даде резултат за децата им. Ще им бъда завинаги благодарен - и на САЩ, че ни дадоха шанс.
Когато наближих 60-те си години в Ню Йорк, ми се отдаде възможност да работя в Обединеното кралство. Помислих си за това, което родителите ми са предприели, и осъзнах, че ще рискувам по-малко от тях. Но все пак това щеше да ми позволи да им подражавам; в известен смисъл това приключение е моята почит към тяхната смелост. И така, аз съм тук, в Лондон, изграждам нов живот в късна възраст, задължен на това кралство за гостоприемството му и благодарен за предимствата на цяла една друга страна отвъд морето.
В „Песен на песните“ има един красив стих: „Любовта е силна като смъртта“. Ще завърша с едно последствие, което не е толкова красиво, но е също толкова валидно. Любовта може да бъде по-силна от данъците. Пожелайте ми късмет.