САЩ ще оставят Европа на произвола на съдбата. Въпросът е кога и как

Тъжна тенденция в световните дела и такава, която е лична за мен, е нарастващият разрив в Атлантическия океан. Не говоря за геоложкия под водата (която се разширява с повече от инч на година), а за геополитическия разлом между САЩ и Европа. Като двоен гражданин на САЩ и Германия, през целия си живот съм приемал трансатлантическата връзка за даденост. Но тя ще се разхлаби, дори ако не се прекъсне.

Тези две тектонични плочи на геополитиката отдавна се движат в противоположни посоки. Няколко европейски членки на НАТО в продължение на десетилетия пестяха от разходите за отбрана, залагайки на военната мощ на САЩ и първо разочаровайки, а след това вбесявайки американските данъкоплатци и политици. Дори някои сега да харчат повече за армиите си, промяната може да е твърде малка, твърде късно.

Междувременно Вашингтон се отдалечава от своя стратегически и интуитивен трансатлантизъм от времето на Студената война. Президенти след Барак Обама се опитваха и досега не успяха да се „насочат“ от Европа и Близкия изток към Индо-Тихоокеанския регион, където виждат по-важни и опасни разломи и усещат трусове из цял Китай.

Отмина онзи кратък еднополюсен момент, когато Америка беше свръхсила и можеше да се преструва, че контролира всички региони на света. В днешния контекст на постоянни бюджетни кризи (предстои друга) и все по-смазващ дълг, Вашингтон ще трябва да направи няколко избора.

Те ще се различават в зависимост от следващия президент. През първия си мандат Доналд Тръмп, който обича да пренебрегва съюзниците на Америка и да се сприятелява с противниците ѝ, заплаши да извади американските войски от Германия и да се оттегли напълно от НАТО. При втори мандат той може да направи това или просто, както предлага близък до него мозъчен тръст, да обяви съюза за „спящ“.

Камала Харис, напротив, би потвърдила отново традиционните ангажименти на Америка, както направи нейният шеф. Но за разлика от Джо Байдън, тя е от поколение, което чувства трансатлантическата връзка в главата си повече, отколкото в сърцето си. Нещо повече, Харис е заобиколена от съветници и мозъчни тръстове - прословутата вашингтонска тълпа - които са се дистанцирали от следвоенното кредо на хегемонния интернационализъм. Изборът днес е между груб MAGA изолационизъм или по-фино ограничаване, наречено „сдържане“.

За да обмисля всичко това, седнах с Ема Ашфорд, стратег в екип от „анти-групово-мислещи нинджи“ (техният термин) в Stimson Center във Вашингтон. Тя изучава сценарии за американското отдръпване и техния ефект върху Европа. Някои са просто притеснителни, други те карат да настръхнеш.

Сценариите варират по два параметъра. Първо, оттеглянето на американците внезапно и бързо ли е или постепенно и бавно? Второ, дали е умишлено или непреднамерено - т.е. взето по избор или принудено от някаква спешност? (Предполага се, че заплахата за Европа е същата: агресивна и иредентистка Русия.)

Излизането на Тръмп би било съзнателно, дискреционно и бързо. За разлика от това Харис риторично ще се ангажира отново с Европа. Но подобно на Тръмп, тя все още може да бъде принудена да се оттегли от континента поради непредвидени обстоятелства.

Това може да се случи бързо: ако например Китай нахлуе в Тайван, голяма война избухне в Азия и САЩ трябва моментално да преместят войници, оръжия, амуниции, кораби, самолети и всичко останало в Тихия океан. Или бавно: САЩ може да имат фискална криза, принуждавайки Вашингтон да пести от войските си в чужбина; тъй като Азия остава приоритет, съкращенията ще засегнат Европа и постепенно ще „изпразнят“ НАТО.

Едно умишлено и бързо оттегляне на Тръмп би било ужасно за Европа. Тъй като подробностите ще зависят от президента, северните и източните страни като Полша, които се чувстват най-застрашени от Русия и вече харчат много за своите армии, ще се опитат да го ласкаят в двустранни пактове за сигурност (Ашфорд си представя предложения да се плати за „Форт Тръмп“ в Полша, да речем).

Това пазарене от някои, но не и от други, би компрометирало остатъците от НАТО и Европейския съюз. И без това разпокъсани, тези континентални институции ще се разплитат в мозайка от минисъюзи и средни армии, всяка от които има недостатъци по свой собствен начин и без координация с другите. В Кремъл ще приготвят бутилките шампанско.

Бавното разпадане на трансатлантическия съюз, причинено от американска фискална криза (или нещо подобно), също не би било забавно. Европейците ще продължат да бърборят (както бърборят от 50-те години на миналия век) за „европейска армия“ и ще привличат повече внимание около своята „обща политика за сигурност и отбрана“, която вече съществува на хартия. Но от това няма да излезе нищо, защото кризата е твърде бавна и всяка държава вижда различни заплахи. Португалия на югозапад не се страхува чак толкова от Кремъл, докато Естония на североизток не се страхува от нищо друго.

Големите страни, като Германия, не биха били готови да пожертват раздутите си социални системи за военна готовност. Французите (и британците извън ЕС) биха говорили твърдо, но няма да разпрострат собствените си (и малки) ядрени чадъри над европейските си съюзници. Кремъл ще се радва на това шоу и ще изчака времето си, малко както Наполеон някога е наблюдавал как Свещената Римска империя се разпада, преди да я разпусне.

Едно неволно, но рязко скъсване, като война между САЩ и Китай в Азия, би било различно. За света този обрат на събитията би бил катастрофален, особено след като Китай, Русия, Северна Корея и Иран все повече се държат като „ос“ и може да се координират. Но тъй като няма да има смисъл да се пазарят с американския президент, европейците веднага ще разберат, че могат да изплуват заедно или да потънат поотделно.

Един принуден и внезапен американски обрат би могъл по този начин да се превърне в закъснялото Zeitenwende на Европа, или „повратна точка“. След като американците заминават за Азия, европейците ще трябва да поемат инициативата в Брюксел, в ЕС, както и в централата на НАТО. Те биха споделяли разузнаване, оръжейни системи и дори командване и контрол, всичко това, за да защитят своя общ континент. Европа би била, както се казва в клишето, „изкована в криза“.

Всичко това ви кара да се чудите защо европейците не изберат по-малко апокалиптичен сценарий и не се задействат, без светът първо да пламне в пламъци. (Ако имате добър отговор, вие заслужавате наградата Карл Велики.) Като минимум старият свят трябва най-накрая да разбере какво говорят американците от другата страна на Атлантика, където въпросът за раздялата не е дали, но кога и как.

Андреас Клут е колумнист в Bloomberg Opinion, отразяващ американската дипломация, национална сигурност и геополитика. Той е бивш главен редактор на Handelsblatt Global и кореспондент на Economist.

Още по темата

Следващата ядрена заплаха на Русия: как да четем новата доктрина на Путин

Западът трябва да погледне отвъд Ердоган и да работи с Турция

НАТО засилва присъствието си в западния Тихи океан, за да възпира Китай

Пентагонът ще засили отговора си на Китай и Русия в бързо топящата се Арктика

Независимо дали е Байдън или Тръмп, Европа знае, че трябва да се справя сама