Веднага след като се премести в Овалния кабинет следващия януари, или Камала Харис, или Доналд Тръмп трябва да отворят досие, което избирателите предпочитат да не обмислят и върху което кандидатите рядко размишляват. Въпросът е как да избегнем ядрения Армагедон. И както по време на ранната Студена война, голямото решение е дали да се влезе (и да се опита да спечели) надпревара в ядрените оръжия срещу авторитарните врагове на САЩ или да се преговаря за контрол на оръжията.
Неотложността извира от серия засукани проблеми. Единият е изтичането, само година след встъпването в длъжност, на "Новия СТАРТ", единственият останал пакт за контрол на ядрените оръжия между САЩ и Русия. Руският президент Владимир Путин суспендира договора миналата година, но все още не е нарушил условията му. Тази двусмисленост е част от похвата му на д-р Стрейнджлав, откакто нахлу в Украйна през 2022 г. и започна да дрънка с ядрената си сабя срещу Запада.
Междувременно приятелите на Путин в Пекин бързо изграждат свой собствен ядрен арсенал. В момента Китай има около 500 атомни бойни глави и очевидно иска да ги удвои до 2030 г., след което да достигне паритет през следващото десетилетие със САЩ и Русия. (САЩ имат около 3708 бойни глави, от които около 1770 са готови за използване на върховете на балистични ракети или в бази на бомбардировачи; руските са на подобни нива.)
Още по-наложително севернокорейският диктатор Ким Чен Ун – днес обединен с Москва, Техеран и Пекин в омраза към Вашингтон – може да хвърли „октомврийска изненада“ в сезона на изборите в САЩ и да тества, за седми път от 2006 г., друга ядрена бомба. В зависимост от това какво се случва в Близкия изток, иранските молли също могат да „избухнат“ и да направят бойни глави. Това ще увеличи броя на страните с ядрени оръжия до десет.
Тази дистопична бъркотия е неприятно напомняне на Харис и Тръмп, че техните възможни решения имат много повече неизвестни от тези, пред които бяха изправени президентите по време на двуполюсната Студена война. Дори ако опростите сценариите само до двата основни антагониста, Вашингтон се сблъсква с досаден „проблем с трите тела“.
„Приятелството без граници“ между Русия и Китай създава призрака, както заключи комисия на Конгреса, „на комбинирана агресия“ – тоест на обединяването им. Така че следващият американски президент би могъл да заключи, че американският арсенал трябва да възпира не само Москва или Пекин поотделно, но и при съвместна атака. Това може да означава, че САЩ трябва грубо да удвоят ядрения си арсенал.
Ако обаче Вашингтон започне да добавя оръжия, Пекин и Москва ще станат параноични и ще ускорят собствените си усилия за въоръжаване, принуждавайки САЩ да увеличат арсенала си още по-бързо. След това възниква въпросът дали САЩ биха могли да „спечелят“ последвалата надпревара във въоръжаването и как би изглеждала такава победа.
Това започва с парите, колкото и банално да изглежда това в екзистенциалния контекст на ядрената зима. Дори и без нова надпревара във въоръжаването, модернизирането на ядрения арсенал на САЩ се очаква да струва повече от 7,5 милиарда долара годишно за години напред (в момента повече от 8% от бюджета за отбрана), като прогнозите непрекъснато се увеличават.
Хроничните забавяния и преразходите са причина за увеличенията. Например, Пентагонът се опитва да замени остарелите ракети Minuteman с нов тип, наречен Sentinel. Миналия месец Пентагонът заяви, че програмата се изпълнява с 81% над първоначалните прогнози и с три години изоставане от графика. Подобни пречки бавят програмите за нови подводници, бомбардировачи и бойни глави.
Сега приложете няколко кратни към тези числа, за да отчетете нова надпревара във въоръжаването срещу не един, а двама противници. Математиката изглежда пагубна. Цената ще дойде или за сметка на неядрената военна мощ на САЩ, или на други икономически амбиции. Американското общество ще остане по-слабо срещу враговете си, отколкото би могло да бъде иначе. В края на краищата, тези ядрени оръжия по дефиниция са непродуктивни - идеята зад възпирането е, че оръжията никога няма да бъдат използвани и ще свършат на бунището.
Тези разходи все още биха си стрували, ако по-големият американски арсенал беше по-ефективен за възпиране. Но дали е така? Някои членове на тази комисия на Конгреса смятат така. Други, включително неговият председател, Маделин Крийдън, протестират, че „когато хората казват, че „трябва да имаме същият брой като общата сума на всички останали“, това няма смисъл, няма абсолютно никакъв смисъл“. Сегашнаат администрация също така смята, че „не е необходимо да увеличаваме нашите ядрени сили, за да достигнем или да превъзхождаме общия брой на нашите конкуренти, за да ги възпираме успешно“.
Ядрените оръжия не са като снаряди, куршуми или дронове, които вражеските армии могат да продължават да стрелят една срещу друга завинаги. След като някой антагонист използва една ядрена бомба, опонентите ще отвърнат и спиралите на ескалацията - с решения, взети за части от секундата - бързо стават непредвидими. Това е вярно, независимо дали първият удар е предназначен да бъде сравнително ограничено „тактическо“ ядрено оръжие или „стратегически“ нокаутиращ удар.
При такава размяна са нужни само шепа бойни глави, които достигат до местоназначението си, за да заличат цивилизациите и да причинят глобално увреждане на околната среда и хранителните доставки. Това, което има значение за възпирането, не е колко ядрени оръжия имат общо САЩ или техните противници. Въпросът е дали всеки е уверен, че част от собствения му ядрен арсенал може да оцелее при първоначален залп от врага (или врагове) и след това да унищожи другите нации.
САЩ и Русия имат такава способност за „втори удар“. Например, само една от американските подводници, построени за тази цел, от които 8 до 10 са в морето по всяко време, има достатъчно ракети и бойни глави, за да унищожи голяма държава. Китай (който, за разлика от САЩ и Русия, има политика на „без първа употреба“) все още не е сигурен относно своята устойчивост на втори удар. Това, а не желанието да се сплашат САЩ, вероятно е причината за нейното изграждане.
Призракът на надпреварата във въоръжаването ми напомня за метафора, която Карл Сейгън, покойният астроном, скицира по време на Студената война. „Представете си стая, залята с бензин, и в тази стая има двама непримирими врагове: единият има 9 000 кибрита, другият има 7 000 кибрита. Всеки от тях се интересува кой е по-напред; кой е по-силен." Разликата е, че в стаята вече има трима или дори повече души. Приликата е, че всички те пак биха изчезнали, ако някой запали първата клечка.
Такъв е случаят с преговорите за контрол на въоръженията, които следващият президент на САЩ трябва да проведе с Москва и Пекин. Тази перспектива може да изглежда неправдоподобна сега, когато Путин говори за апокалипсис, а Пекин прекратява ядрените преговори с Вашингтон в знак на протест срещу американските продажби на оръжия на Тайван. (Целият смисъл на ядрените преговори, както по време на Студената война, е да се отдели тази екзистенциална категория война от всички други зони на конфликт.) Новото ръководство в Белия дом обаче може да промени динамиката.
Не е ясно как Тръмп, който главно иска да накаже Китай икономически и има опростена представа за военна „сила“, мисли за проблема. Робърт О’Брайън, неговият бивш съветник по националната сигурност, призовава своя бивш (а може би бъдещ) шеф „да поддържа техническо и числено превъзходство спрямо комбинираните китайски и руски ядрени запаси“. За тази цел той дори иска втора администрация на Тръмп да се откаже от Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити (който САЩ са подписали, но не са ратифицирали) и да започне отново да взривява прототипи. И все пак О’Брайън наскоро каза пред Bloomberg Opinion, че „не мисля, че Доналд Тръмп ще започне надпревара в ядрените оръжия“. Това предполага стратегическо объркване.
Харис, от своя страна, е имала малко поводи в кариерата си досега да се задълбочи в ядрената стратегия. Но нейният съветник по националната сигурност, Филип Гордън, направи точно това: в администрацията на Барак Обама той прояви интерес към неразпространението на ядрени оръжия (и помогна за договарянето на сделката за предотвратяване на получаването на ядрени оръжия от Иран).
За нейните колеги в Пекин и Москва администрацията на Харис би била по-трудна за разбиране в началото, но може да изглежда като темпераментно по-стабилна. В този контекст това изглежда изгодно.
Андреас Клут е колумнист в Bloomberg Opinion, отразяващ американската дипломация, национална сигурност и геополитика. Той е бивш главен редактор на Handelsblatt Global и кореспондент на Economist.