Сега, когато Израел нанесе ответен удар по Иран, този епизод на ракетни съобщения "Tit for tat" (английска поговорка, означаваща „еквивалентно отмъщение“ - бел. прев.) може и да е приключил, ако се съди по отговора на Техеран, който гласи "няма какво повече да се види тук". Ако е така, а това е значително "ако", критичните въпроси, които трябва да се зададат, са какво се е променило и също така какво не се е променило.
Ще мине известно време, преди да узнаем пълните отговори на тези въпроси, но мисля, че има някои вероятни изходни положения, всички от които говорят по-скоро за повече, отколкото за по-малко сдържаност. Това е голямо искане от две идеологически мотивирани и непопулярни във вътрешен план правителства и е основание да се смята, че дори и непосредственият риск от ескалация на регионална война да е намалял за момента, цялостната заплаха не е намаляла.
Първата голяма промяна е, че с пряката атака на Иран срещу Израел миналата събота - а вероятно и с израелския удар по иранската дипломатическа сграда в Дамаск, който я предизвика - е премината граница, която не може да бъде преразгледана. Това е обезпокоително по своята същност, защото предполага нов и по-опасен праг за това какво е възможно следващия път, когато някоя от тези страни се почувства задължена да използва сила, за да изпрати послание. А такъв следващ път ще има.
Втората промяна е, че Йордания и Саудитска Арабия, както и САЩ, Франция и Обединеното кралство, участваха в свалянето на иранския ракетен обстрел. Това сътрудничество може би е най-важният резултат от цялата размяна и за двете страни, тъй като демонстрира, че независимо от възгледите си по палестинския въпрос и Газа, арабските държави ще се включат заедно с Израел срещу Иран, когато залогът стане твърде висок. Върховният лидер на Иран Али Хаменей ще отбележи това.
Анализаторите са разделени относно военните уроци от ракетната атака на Иран, а самите различни въоръжени сили, разбира се, не говорят - поне не откровено. Според някои анализатори това е бил пълен провал, който е показал слабостта на Иран, като се има предвид колко малко от тях са достигнали целите си.
Други предупреждават, че Иран - като е дал предизвестие, атакувал е на по-малки вълни и е използвал по-малко от 200 балистични и крилати ракети от арсенал, който се оценява на поне 3000 - не се е опитвал да увеличи щетите, а да постигне възпиращ ефект, което означава, че следващият път може да бъде много различен. Както заяви пред мен Майкъл ДиМино, сътрудник в оптимистичния вашингтонски мозъчен тръст "Приоритети в отбраната", ако нападението е имало за цел да нанесе реални щети, то е щяло да включва като минимум обстрел от страна на "Хизбула" на северната граница на Израел.
На всичкото отгоре съобщените разходи от 1,3 до 1,5 млрд. долара за свалянето на 350 безпилотни самолета и ракети не само далеч надхвърлят цената, която Иран е трябвало да плати, за да ги изстреля, но и трудно биха се поддържали в момент, когато американските прехващачи - някои от които струват по няколко милиона долара и производството им може да отнеме години, а не седмици - са много търсени. Това не е само за снабдяване на отбраната на Израел, но и на Украйна и Тайван. Междувременно не разполагаме с необходимите данни, за да преценим: колко прехващачи има Израел в арсеналите си, колко са останали готови за стрелба в региона от САЩ или колко от най-мощните си ракети има на разположение Иран.
Всички тези неизвестни биха могли зад кулисите да засилят възпирането, тъй като всяка страна преоценява уязвимостта си в случай на ескалация на конфликта. Но аз съм песимист поради това, което не се е променило: фундаменталните отношения между Иран и Израел. Ако Иран може да извлече нещо от този опит, то е фактът, че показа, че не се възпира да атакува Израел директно, ако бъде достатъчно провокиран. Това е нещо ново.
Двете страни бяха ангажирани в сенчеста война много преди тези преки удари и дълбоката им враждебност остава. В този по-широк конфликт не се виждат вероятни пътища за излизане от него, като напредъкът на силно подозрителната иранска програма за обогатяване на ядрено гориво представлява постоянен катализатор за потенциална ескалация.
Ако, както се съобщава, отговорът на Израел се е състоял в нападение срещу въздушна база край град Исфахан, извършено от малки безпилотни самолети тип "квадрокоптер", които са били изстреляни от територията на Иран, това може да е имало за цел да сигнализира за желанието на Израел да върне конфликта в сянка. Като се имат предвид горещите глави в израелското правителство, проявената сдържаност заслужава похвала. Те например не се насочиха към ядрените съоръжения в Исфахан.
И все пак прецедентът ще остане, а както каза видният изследовател на войната Лорънс Фрийдман в една статия тази седмица, успехът на подобни изтънчени послания чрез военни действия е с променлива успеваемост в историята, защото другата страна много често вижда нещата по различен начин.
Също толкова непроменена и опасна е и войната в Газа, където израелският министър-председател Бенямин Нетаняху все още обещава да атакува Рафах - град на границата на Газа с Египет, в който сега живеят над 1 милион души, много от които живеят в палатки, след като са избягали от войната в други части на ивицата.
Както съм писал и преди, израелските лидери са изправени пред кръстопът. Те могат да се възползват от фактическата коалиция, която се появи при нападението на Иран, и да я развият, за да формират основата на план за напускане на войските си в Газа. Или могат да продължат да играят ролята, която "Хамас" им отреди през октомври миналата година, като задълбочат изолацията на Израел. Нека не се преструваме, че който и да е от тези избори е лесен или добър, но само един от тях има потенциала да постави Израел на пътя към време и място, където той не е под постоянна заплаха от екзистенциална война. Убийството на военния командир на "Хамас" Яхия Синвар в Рафах, ако той наистина е там, няма да постигне това, особено ако цивилните продължават да умират в този брой. Работата с арабска коалиция за намиране на нов път за Газа може да го направи.