Новините изглеждат ужасни: войни, климатични промени, разклащане на демокрацията, процъфтяване на тираните. И ето, че се появява човек, който ни напомня, че човечеството никога не е имало повече от всичко. От 1945 г. насам сме станали неумолимо по-богати, по-здрави и по-образовани. Брутният вътрешен продукт на глава от населението в света е нараснал със 185% между 1950 и 2000 г. - и още повече оттогава. Селскостопанската продукция на САЩ, която рязко нарасна през XIX в., се увеличи отново почти пет пъти през следващия век. Наличността и ефективността на горивата са се увеличили значително, докато реалната им цена е спаднала рязко. Новите технологии, включително изкуственият интелект, обещават да запазят и дори да ускорят всички тези производствени тенденции. Въпреки нарастването на напрежението в световен мащаб военните разходи са далеч по-ниски, отколкото в миналото - 2,2 % от световния БВП в сравнение с 6,4 % през 1961 г.
Тромпетистът на цялото това позитивно мислене, както и на още други неща, на които ще се спрем по-долу, е Франсис Джей Гавин, професор по история в университета "Джонс Хопкинс" и ветеран, съветник на правителства. Накратко, той не е някакъв шарлатанин. Новата му книга, или може би дълго есе, е озаглавена "Укротяване на недостига и проблемите на изобилието" (The Taming of Scarcity and The Problems of Plenty).
Първата ѝ половина подчертава фактите, че през по-голямата част от историята светът се е борил с ендемични проблеми, причинени от недостиг на почти всичко, най-вече на храна. Той цитира глада, засегнал по-голямата част от земното кълбо през XIV и XVI век.
Но големите икономически катаклизми все повече остават в миналото. Изобилието предизвиква революция в отношението към правата на човека, като толерантността и уважението към расата, пола, религията се приемат като основни елементи на цивилизованите общества, които такива държави като Иран отхвърлят единствено на цената на големи загуби за себе си. Каквито и да са несъвършенствата на Организацията на обединените нации, тя допринесе за утвърждаването на териториалния суверенитет като норма.
Рационално, пише авторът, войните трябва да се възприемат като изгубили своята полезност, тъй като данните от най-новата история показват, че те рядко, ако изобщо някога, водят до желаните от победителите резултати. Те със сигурност не оправдават разходите си. Гавин подчертава, че не предлага разоръжаване на Запада, тъй като е жизненоважно всяка държава да притежава средства за самозащита, особено когато агресорите продължават да се противопоставят на логиката.
Но как да убедим агресорите, че случаят е такъв? Тук е мястото, където есето на Гавин се изпразва от доброто настроение. Рационално погледнато, Владимир Путин никога не би нахлул в Украйна. Дори и сега, когато армията му се придвижва напред благодарение на републиканския блокаж на американската помощ за Украйна, интересите на самата Русия биха били най-добре защитени, ако прекрати огъня.
Въпреки това Путин вижда величие в завладяването, в преначертаването на границите на старата свита съветска империя, от което не го отклонява никаква икономическа логика. По същия начин Гавин признава опасността Китай да нахлуе в Тайван, въпреки че цената на подобно действие за собствената му държава трябва да е ужасна:
"Вашингтон трябва да признае, че разногласията за Тайван са единственият въпрос, който може да предизвика война между ядрени свръхсили от стария стил, което би било пълна катастрофа за Китай, САЩ и света."
Втората половина на есето на Гавин разглежда огромните проблеми и дилеми, породени от изобилието, както за нациите, така и за отделните хора. Ние, гражданите на богатите общества, сме разглезени; издигнали сме култа към себе си до маниакални размери: "Почитането на индивидуализма и насърчаването на самоизграждащи се идентичности може да отслаби връзките на по-големите колективни предприятия, оставяйки хората изолирани, самотни, уязвими и понякога опасно отчуждени."
В епохата на изобилието става все по-трудно да се убедят хората да подчинят непосредствените си лични желания и интереси в служба на общността или нацията. Нещо повече, отговорните лица нямат власт да постигнат много от резултатите, които хората искат: понижаване на екстремните летни температури, предотвратяване на наводненията, контрол на миграцията, идентифициране на все по-разширяващия се поток от виртуални дълбокомислия, голяма част от които са генерирани от нашите врагове.
Авторът запазва най-сериозните си предупреждения за провала на правителствата като цяло и на правителството на САЩ в частност, заедно с интелектуалното ръководство на Запада, да посрещнат огромната заплаха от изменението на климата.
"Ръководеният от Америка ред, възникнал в отговор на историческия недостиг, вече не е подходящ за справяне с потенциално катастрофалните последици на епохата на изобилието." Произведената от човека материя вече надхвърля цялата биомаса на Земята. Всеки човек на земното кълбо всяка седмица произвежда индустриално произведена материя, равна на телесното му тегло.
Стремежът на републиканците към " сондажи, бейби, сондажи", алчността за все повече материални блага и притежания са в пълно противоречие с мерките, които изисква глобалното затопляне. Въпреки че в Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2022 г. климатичната криза е определена като голямото предизвикателство на нашето време, държавата - и то в повечето напреднали страни - изглежда неспособна да предприеме реформите и жертвите, необходими за справяне с нея.
"Към днешна дата Америка не е успяла да демонстрира спешност или необходимото лидерство, за да координира международни действия по проблемите на изобилието", пише той. Каквито и да са недостатъците на Джо Байдън по този въпрос, неговият предшественик и възможен наследник Доналд Тръмп изглежда (в най-добрите си дни) като американски националист от ХХ век, отказвайки дори да приеме валидността на въпросите, поставени от Гавин, а още по-малко да предложи отговори на тях.
Дори да оставим Тръмп настрана, Гавин се учудва на загрижеността на нашите стратегически мозъци за завръщането на конкуренцията между великите сили и за потенциалните военни отговори на нея, вместо да се съсредоточат върху далеч по-сериозните, наистина апокалиптични заплахи, породени от умиращите океани и потенциално необитаемите земи.
Не мисля, че Гавин обръща достатъчно внимание на опасностите, които представляват недържавните участници и разрушителите - държави като Русия на Путин, които, очевидно неспособни да се конкурират с успешните и динамични общества на Запад и в Азия, вместо това търсят своето съществуване като разрушители, без да обръщат внимание на липсата на материални предимства, които могат да бъдат спечелени.
Аргументите на Гавин заслужават внимание и уважение, защото ни карат да мислим мащабно за състоянието на нещата, а не да се съсредоточаваме само върху днешните заглавия на вестниците и собствените си тривиални лични проблеми. Като съпоставя настоящето и вероятното бъдеще на човечеството с неговото минало, авторът ни напомня, че противно на много популярни схващания, наред със значителните причини за тревога и дори страх има и добри новини.
Гавин завършва есето си, като запалва трептящ пламък на надежда. Той вярва, че все още е възможно една толкова огромна, разнообразна, децентрализирана и преизпълнена с научни и технологични познания нация като САЩ да си възвърне и да упражнява лидерството, от което светът се нуждае, за да посрещне предизвикателствата на епохата на изобилието - или по-скоро може би на излишъка.
Той посочва досегашния успех на контрола върху ядрените оръжия, както и ликвидирането на едрата шарка, като примери за това как враждуващите държави могат да работят заедно, за да постигнат забележителни неща в интерес на човечеството. Би било абсурдно да виждаме в тези постижения основания за прекомерен оптимизъм по отношение на нашите перспективи. Но те трябва да поддържат жива вярата ни в голямата църковна мантра: никога не се отчайвай.