Когато перспективите за предстоящите дни изглеждат толкова ужасни, може да е трудно да се съсредоточите върху „план за деня след това“. Въпреки това администрацията на Байдън работи с Египет, Йордания, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства за разработване на дългосрочен израелско-палестински мирен план. Съобщава се, че някои палестински представители също участват в дискусиите.
Както при толкова много други неща, произлизащи от Белия дом във връзка с конфликта в Газа, подробностите на плана - или дори дискусиите около него - са неясни. Но според съобщенията е вероятно да включва график за създаването на суверенна палестинска държава. Washington Post казва, че планът „може да бъде обявен още през следващите няколко седмици“.
Няма много причини да сме оптимисти, че ще се стигне далеч. Израелският премиер Бенямин Нетаняху и високопоставени фигури в неговото правителство дадоха да се разбере, че решението за две държави е фундаментален проблем за тях: ако не друго, тяхната опозиция срещу палестинска държава се засили след терористичната атака на "Хамас" на 7 октомври в Южен Израел.
Освен това има повече от малък когнитивен дисонанс между предполагаемите разговори за мир и съвсем реалната израелска заплаха да започне наземна офанзива срещу Рафа, южния ъгъл на Газа, който сега е претъпкан с повече от милион палестинци, които са избягали от унищожаването на домовете им в останалата част от анклава.
Но тези, които изучават конфликти, казват, че никога не е твърде рано да се започне дискусия за това какво трябва да се направи, след като оръжията замлъкнат. „Мирният план трябва да бъде на дневен ред точно сега“, казва Ренад Мансур, научен сътрудник в Chatham House и Cambridge Security Initiative. „Идеята, че можете да имате огромна военна операция в Газа и след това парчета от пъзела някак си ще си дойдат на мястото след това – не работи така.“
Всеки план за "деня след това" трябва да се съобразява с множество трудни въпроси: Кой ще възстанови Газа; кой ще плати реконструкцията; кой ще разследва и отсъжда по твърдения за военни престъпления; и не на последно място, кой ще се грижи за физическата и психологическата травма, нанесена от войната.
Но въпросът, на който трябва да се отговори преди всеки от другите, е кой ще управлява анклава, когато войната приключи. Израел с право няма да толерира никаква роля на "Хамас" в следвоенната Газа. Нетаняху многократно е казвал, че военната цел на Израел е да елиминира терористичната група, корен и клон.
Израел също няма вероятност да се съгласи с палестинското предложение "Хамас" да се присъедини към Организацията за освобождение на Палестина, групата чадър от фракции, в момента доминирана от "Фатах" на Махмуд Абас, която представлява палестинския народ на международни форуми.
Администрацията на Байдън каза, че би искала Палестинската власт да поеме отговорността, в идеалния случай с вливане на „свежа кръв“, за да се справи с институционализираната корупция и некадърност, които бяха отличителните белези на правителството на Абас на Западния бряг. Но Нетаняху посочи, че не вижда роля и на ПВ в Газа.
Мнозина в арабския свят споделят това мнение и много доказателства сочат, че нито един от палестинските участници не иска отговорността. „Очевидно е, че не може "Хамас" [да управлява Газа] и "Хамас" признава това“, казва Хешам Юсеф, бивш египетски дипломат и високопоставен служител на Арабската лига. „Освен това не може да бъде ПВ и ПВ признава това.“
Най-правдоподобният пазител на следвоенната Газа е преходен орган - с одобрението на Обединените нации и с арабските държави начело - за осигуряване на основни услуги, докато не могат да бъдат направени постоянни договорености. (Очевидното предупреждение е, че арабските държави ще изискват израелско обещание поне да работят за създаване на палестинска държава.) Юсеф вярва, че преход от 18-24 месеца може да е достатъчен, ако е обвързан с избори в края на периода.
Но дори една преходна власт ще трябва да се съобрази с големия отпечатък на "Хамас" в Газа. Нетаняху и неговите съюзници от израелската крайна десница ще настояват всяка администрация в анклава първо да проведе цялостна „де-Хамасификация“, за да елиминира всяко оставащо влияние на терористичната група.
Това незабавно ме навежда на съзнанието за де-Баасификацията в Ирак след падането на Саддам Хюсеин – по общо съгласие, най-катастрофалното решение на водената от САЩ преходна власт, управлявана от Л. Пол Бремер. Отклонявайки се от отдавна установената норма, усъвършенствана в историята на човешките конфликти, за кооптиране на елементи от победения режим в следвоенната администрация, Бремер постановява, че нито един член на партията Баас няма да бъде допускан в неговата администрация. Проблемът беше, че повечето държавни служители бяха членове на партията Баас, обикновено защото това беше единственият начин да си осигурят държавна работа.
Резултатът от де-Баасификацията, както видях от първа ръка, беше месеци и месеци на хаос: лишена от уменията и институционалната памет на десетки хиляди държавни служители, преходната администрация не можеше да осигури основни услуги, от образование до канализация. По времето, когато Бремер осъзна грешката си и позволи на бивши правителствени служители да се върнат на старите си работни места, авторитетът на водената от САЩ коалиция беше напълно дискредитиран.
За да избегне тази съдба, всяка преходна администрация в следвоенна Газа ще има нужда от свободата да задържи голяма част от десетките хиляди палестинци, които са работили за правителството на "Хамас" - много от които са били редови членове на групировката.
„Израел може да ги нарича всички "Хамас", но хората, които управляват Газа през последните 17 години, са преди всичко жители на Газа“, казва Ранда Слим, старши сътрудник в Института за Близкия изток. „Трябва да правим разлика между висшите лидери на "Хамас" и останалите: не [военният командир на "Хамас"] Яхя Синвар е този, който поддържа електричеството и канализационните системи.“
Ще бъде ли позволено обаче на преходните власти да запазят предвоенната работна сила? „Зависи от намеренията на Израел“, казва Заид Ал-Али, старши програмен мениджър в Международния институт за демокрация и изборна помощ. „Ако искат Газа да бъде управлявана правилно, те трябва да бъдат интелигентни в това отношение. Но ако искат да направят Газа непригодна за живеене, тогава те ще разширят мрежата и ще кажат, че всеки [с връзка с "Хамас"] трябва да си отиде.“
Администрацията на "Хамас" е най-големият работодател в Газа. Няма точен брой на държавните служители в анклава, но се смята, че ведомостта надхвърля 50 000 - това беше броят на работниците, чиито заплати бяха изплатени от Катар през 2021 г. Колко от този брой са оцелели след израелската военна офанзива, не е ясно, но значителен брой от приблизително 29 000 палестинци, убити досега, вероятно са били държавни служители. „Трябва да се чудите колко ще останат в края на войната“, казва Тоби Додж, професор по международни отношения в Лондонското училище по икономика. „И от тази група мнозина ще бъдат изкушени да напуснат опустошената Газа, ако не за друго, то в името на семействата си.“
Предвид мащаба на задачата, който и да е оставен отговорен за възстановяването на Газа, ще се нуждае от помощ. Трябва да им се позволи да я вземат откъдето могат.
Боби Гош е колумнист на Bloomberg Opinion, отразяващ международната дипломация. Преди това той е бил главен редактор в Hindustan Times, управляващ редактор в Quartz и международен редактор в Time.