САЩ трябва да се измъкнат от Близкия изток - и то скоро

След като кризата в Газа се уреди, САЩ трябва да се оттеглят от региона, не на последно място, за да останат в състояние да поддържат реда в Европа и Азия

07:53 | 14 февруари 2024

Автор: Андреас Клут

Снимка: Bloomberg

САЩ разполагат с около 46 000 войници, разположени в 11 държави в Близкия изток, с цялото съпътстващо оборудване и поддръжка. Тези сили не са налични другаде, независимо дали в Европа или Източна Азия, където най-зловещите врагове на САЩ имат нужда от възпиране, а най-близките ѝ съюзници имат нужда от успокоение. Един от най-големите стратегически въпроси за президента на САЩ Джо Байдън - или Доналд Тръмп, ако спечели през ноември - е дали да запази това огромно американско присъствие или да го намали.

Точно сега би било неподходящото време за такава драстична промяна. Америка е погълната от партизанска ожесточеност в навечерието на изборите. Израел води война в ивицата Газа и е обвинен в геноцид. И подкрепяните от Иран милиции от Йемен до Леванта държат не само израелците, но и американските войски на мушката си. Една такава група уби трима американци с удар с дрон срещу американска база в Йордания само онзи ден. Ако САЩ се изтеглят сега, това ще осигури на Техеран пропагандна победа и ще рискува хаос, напомнящ за 2021 г., когато Байдън безпомощно изостави Афганистан.

Но какво да кажем за средносрочен план? В някакъв момент тази година горещата фаза от кампанията на Израел срещу "Хамас" ще приключи. Иран и неговите поддръжници може, след отмъщението на Байдън този месец за тримата мъртви американци, да се въздържат от голяма ескалация срещу американските сили. И до края на годината, да се надяваме, американците може да знаят кой ще бъде в Белия дом през следващите четири години.

Това, което прави присъствието на САЩ в Близкия изток особено важно, е, че то е и основният казус в по-широк дебат за ролята на Америка в света. Трябва ли САЩ да останат хегемон, използвайки лидерството си, за да запазят някакъв вид глобален ред? Или трябва да се оттеглят, за да се справи със собствените си проблеми, оставяйки един все по-многополюсен и анархичен свят на неограничената силова политика?

Гравитирам към първия лагер, известен също във Вашингтон като интернационализъм (за разлика от изолационизма). Историята показва, че периоди, когато хегемонията липсва или е двусмислена (като 20-те и 30-те години на миналия век), обикновено завършват с катастрофа (Втората световна война). Дори за хегемон в дългосрочен план е по-евтино да поеме разходите за поддържане на реда, отколкото да почисти бъркотията от глобалното бедствие.

Но дори интернационалистите трябва да приемат, че хегемонията не може да означава, че САЩ трябва да бъдат активни навсякъде през цялото време. Кристофър Пребъл от Stimson Center, мозъчен тръст във Вашингтон, твърди, че САЩ вече са загубили глобалното „първенство“ и не могат да си позволят да си го върнат. През последните две десетилетия на Студената война, например, публичният дълг на САЩ е бил средно 38% от икономическото производство; миналата година беше три пъти по-голямо съотношение. Американците все повече искат страната им да инвестира в решаването на проблемите у дома и да постави ясни приоритети в чужбина.

Такъв приоритет ли е Близкият изток? Моят колега Хал Брандс твърди, че историята на неуспешните американски опити да напуснат региона доказва неговата геополитическа централна роля и означава, че САЩ трябва да останат, защото „това е бремето на един хегемон“.

Други се различават в мнението си. Даниел Депетрис от Defense Priorities, друг мозъчен тръст във Вашингтон, смята, че САЩ трябва да изтеглят своите около 3400 военни в Ирак и Сирия възможно най-скоро, а в крайна сметка и десетките хиляди в държавите от Персийския залив и останалата част от региона.

Това е така, защото американските войски изпълниха привидната си мисия от последното десетилетие, която беше да унищожат "Ислямска държава", варварска терористична група, която се формира след необмислената втора война на САЩ срещу Ирак. Днес Ислямска държава вече не контролира никаква територия и е деградирала до степен, в която нейните регионални врагове, от сирийските кюрди до шиитските бойци, могат да я държат покорена без помощта на САЩ.

Други по-общи оправдания за присъствието на САЩ са съмнителни, твърди Депетрис. Например САЩ, нетен износител на петрол в днешно време, разчитат много по-малко на въглеводороди от региона на Персийския залив, отколкото по време на петролните шокове през 70-те години на миналия век, а световните пазари също станаха по-устойчиви. С течение на времето западните икономики така или иначе ще се откажат от изкопаемите горива. Така че, ако Иран се опита да затвори Ормузкия пролив, това ще навреди на собствените му клиенти, особено Китай. Във всеки случай САЩ и техните съюзници могат да се намесят, за да запазят търговските пътища отворени дори без постоянно присъствие.

Някои стратези искат американците да останат, за да попречат на Иран да стане регионален хегемон. Но Иран далеч не е толкова военно доминиращ в своите съседи, колкото са Русия и Китай в техните. Освен това другите сили в региона, особено Саудитска Арабия и Турция, ще организират констелации, за да противодействат на тежестта на Техеран. САЩ могат да подкрепят подобни усилия чрез изграждане на съюзи - Турция вече е член на НАТО и Вашингтон преговаря с Рияд за взаимни гаранции за сигурност.

Идеята, че излизането на Америка ще създаде вакуум, в който Москва или Пекин биха влезли, също е преувеличена. Русия се занимава със Сирия, Африка и другаде, но основно се опитва да проектира силата си в Източна Европа и Централна Азия, както и в Арктика. Китай се взира в Тайванския проток и в Източно и Южнокитайско море. Оттеглянето на САЩ няма да предаде Близкия изток на Кремъл или Пекин, точно както оттеглянето на САЩ от Виетнам не им даде Югоизточна Азия.

Стратегическите недостатъци на американското присъствие са по-ясни. Както твърди Кели Грико, също от Stimson Center, американците в Близкия изток, вместо да възпират Иран и неговите поддръжници, служат като провокации и мишени, подхранвайки антиамериканизъм и тероризъм. Повтарящата се необходимост САЩ да отмъщават на атаки на ниско ниво повишава риска от непреднамерена ескалация, която да въвлече САЩ в голяма война, от която те и светът нямат нужда.

Нещо повече, Вашингтон, като разгръща собствените си сили, всъщност насърчава своите партньори, като Рияд, да се възползват и да правят по-малко, отколкото биха могли за регионалната сигурност. Както се случва, нео-изолационистите също използват този аргумент, за да изискват повече „сдържаност“ от САЩ в Европа и Източна Азия.

Дали американският отбранителен чадър не изкушава Япония, да речем, да харчи по-малко, отколкото би иначе, за да се защити от Китай и Северна Корея? Германия не избягва ли задълженията си в трансатлантическия съюз срещу Русия? Тръмп използва разочарованието на американците от такова възприемано безхаберие, твърдейки, че ще насърчи руснаците да правят „каквото, по дяволите, искат“ с европейските съюзници на Вашингтон, които пестят армиите си.

Вашингтон наистина трябва да се справи с моралния риск, който идва с американските съюзи. И вече има положителни признаци. Токио току-що прие най-големия си военен бюджет, а Берлин създаде специален фонд за увеличаване на разходите за отбрана.

Но има и огромни разлики между ангажиментите на САЩ в Европа и Източна Азия и тези в Близкия изток. Нахлувайки в суверенната държава Украйна и заплашвайки Молдова и други, Русия върна откритата империалистическа агресия в Европа. И като заплаши Тайван и страните около Южнокитайско море, Китай хвърли своята реваншистка ръкавица на целия „основан на правила“ международен ред. Русия притежава най-големия в света арсенал от ядрени оръжия; Китай има третият по големина и има амбиции за равенство с Русия и САЩ. Ако някога има, не дай боже, Трета световна война, тя ще бъде между САЩ и едната или и двете от тези автокрации.

За разлика от това, нито трагичният 75-годишен конфликт между израелци и палестинци, нито 45-годишният стремеж на иранската теокрация за регионално господство трябва да ескалират в глобален пожар. Израел, с най-силната армия в региона и единствения ядрен арсенал, може да се защити. Най-добре е Иран да бъде разубеден да създава свои собствени ядрени оръжия, но може да бъде възпрян от Израел, доколкото Индия и Пакистан се държат взаимно под контрол. След време от народите на Близкия изток зависи да сключат мир и никоя външна сила не може да ги принуди.

Това, до което се свежда дебатът за присъствието на САЩ в Близкия изток, е алтернативната цена. Американски войник, който стои на пост на "Кула 22" в йорданската пустиня, не може едновременно да пази границата на НАТО в Естония, демилитаризираната зона на Корейския полуостров или филипинските плитчини в Южнокитайско море. Капитан Америка има щит, който е голям, но не е глобален. За да продължи да го държи над Европа и Източна Азия, той трябва да го изтегли от Близкия изток.

Андреас Клут е колумнист в Bloomberg Opinion, отразяващ американската дипломация, национална сигурност и геополитика. Той е бивш главен редактор на Handelsblatt Global и кореспондент на Economist.