Индия пренебрегва енергийното богатство, което преобрази Китай

Знаете, че една политика в областта на електроенергията е несъстоятелна, когато нейните защитници започнат да изтъкват предимствата на улавянето и съхранението на въглероден диоксид, пише Дейвид Фиклинг за рубриката Bloomberg Opinion. 

Десетилетията на популяризиране на технологията, известна още като CCS, която има за цел да филтрира въглеродния диоксид от комините и да вкарва замърсяването дълбоко под земята, не доведоха до създаването на повече от няколко работещи централи. Затова плановете на индийския правителствен мозъчен тръст Niti Aayog за улавяне на 70% от емисиите в енергийния сектор на страната трябва да се разглеждат в най-добрия случай като пожелание, а в най-лошия - като опасно късогледство. „Разполагаме с изобилие от въглища и искаме да ги използваме по устойчив начин“, заяви енергийният съветник на органа Раджнат Рам пред Bloomberg News.

Това звучи много подобно на езика, който Китай използваше за енергийното си планиране преди 15 години - но технологичната революция оттогава откри нови, по-евтини и по-чисти възможности. Добре би било Индия да последва този път.

По-голямата част от действащите системи за улавяне и съхранение на въглеводороди извличат нефт от изчерпани петролни кладенци

За да може CCS да работи навсякъде, трябва да бъдат изпълнени две трудни условия. Първо, трябва да има достатъчно подземни резервоари, в които да се съхранява генерираният отпадъчен газ. Второ, цената на енергията от изкопаеми горива плюс цената на самото улавяне и съхранение трябва да бъде по-ниска от всяка алтернативна технология. Индия не успява и в двата случая.

На първо място са резервоарите. Повече от 80% от въглеродния диоксид, който се изпомпва под земята в световен мащаб, се използва в петролните находища. Нагнетяването на газ в петролните находища е отдавна установена технология за извличане на допълнителна суровина на повърхността, която генерира поток от приходи, подпомагащ покриването на значителните разходи по улавянето и съхранението (както и предизвикващо допълнително увеличение на емисиите).

Индия обаче изпитва отчаян недостиг на местни нефтени находища. Само 2,6 милиарда метрични тона от приблизително 359 милиарда тона капацитет за съхранение на въглероден диоксид се намират в петролни резервоари - достатъчно, за да се съхранят само една година от емисиите на страната.

Само малка част от потенциала на Индия за съхранение на въглероден диоксид се намира в петролните находища - единственото място, където подобна технология е жизнеспособна без цена на емисиите

Това ни връща към второто предизвикателство за CCS: разходите. Най-жизнеспособната част от капацитета от 359 милиарда тона идва от инжектирането на въглерод в солени водни залежи дълбоко под земята. Тази технология работи само при наличието на надеждна и стриктно прилагана цена на въглеродните емисии. Нищо не подсказва, че Индия обещава нещо подобно.

Победителите в тази надпревара са технологиите, които Пекин усилено прокарва от близо едно поколение. Вятърните и слънчевите централи вече са по-евтини от новите въглищни централи в Индия, а според BloombergNEF дори добавянето на четиричасова батерия за осигуряване на енергия след залез слънце ги прави по-евтини от въглищата с улавяне на въглероден диоксид.

Дори енергията от възобновяеми източници, която може да се включва и изключва, е по-евтина от въглищата с CCS в Индия

Хидроенергията е друг недостатъчно експлоатиран ресурс. Индия, както и Китай, се възползва от близостта си до бързо течащите води на Хималаите - най-богатият ресурс на речна енергия на планетата. Докато Китай е толкова зает с разработването на този ресурс, че строителството на язовири вече наближава геоложките си граници, Индия пренебрегва този сектор. Повече от 17 гигавата проекти са били изоставени поради бюрократични премеждия и местна опозиция. Страната разполага само с около 29% от капацитета си за производство на водноелектрическа енергия, а други 10% са в процес на изграждане. Повишаването на това съотношение би осигурило тераватчасове електроенергия за индийските градове, както и контрол на наводненията, които периодично опустошават селските райони.

Подобна е ситуацията и с атомната енергия, където правителството планира да утрои производствения капацитет до 2031 г. Малко вероятно е да постигне повече от две трети от тази цел, тъй като през последното десетилетие е присъединило само два реактора в сравнение с 35 в Китай.

Енергията с нулеви въглеродни емисии представлява около 84% от прогнозираното увеличение на производството на електроенергия в Индия през следващото десетилетие

Проблемът, който Niti Aayog се опитва да реши, е истински. Потреблението на енергия в Индия се увеличава с изумителни темпове, като пиковите нива се повишават от 130 гигавата през 2014 г. (приблизително нивото на производствения капацитет на Испания) до 230 гигавата през миналата година и до 400 гигавата през 2030 г. - еквивалент на работата на всички електроцентрали в Япония и Тайван, взети заедно.

Решението обаче е да се подходи реалистично към предимствата на Индия, както и към нейните недостатъци. Страната е благословена с изобилие от слънчева и вятърна енергия, чийто потенциал вече е признат в дългосрочните политики на Ню Делхи.

Най-добрият начин за Индия да ограничи емисиите в енергийния сектор е да продължи да изгражда планираните мощности с нулеви въглеродни емисии.

В последния си 10-годишен план, публикуван миналия месец, Националният орган за електроенергия очаква годишното производство на електроенергия от изкопаеми горива през следващото десетилетие да нарасне с около 162 тераватчаса, което е приблизително същото увеличение, каквото се наблюдава само през последните две години. Това би довело до достигане на пика на емисиите в енергийния сектор и последващото им намаляване, от което планетата, а и населението на Индия отчаяно се нуждаят.

Постигането на тази цел обаче зависи от постигането на целите за електроенергия с нулеви въглеродни емисии, които страната многократно е пропускала. Ако възобновяемите енергийни източници не успеят да се включат, разликата ще бъде компенсирана от въглищата, с или по-скоро без CCS. Вместо да разчита на нереалистична и недоказана нова технология за блокиране на замърсяването, Индия трябва да даде на разработчиците на нулево-въглеродни технологии сигурност и политическа подкрепа, за да спрат изгарянето на всички тези сажди. Най-добрият начин за декарбонизация на въглищния сектор не е да се погребат емисиите му, а да се погребе индустрията като цяло.

Дейвид Фиклинг е колумнист на Bloomberg, който се занимава с енергетика и суровини. Преди това е работил за Bloomberg News, Wall Street Journal и Financial Times.

Още по темата

Истинският съперник на Индия в производството е Виетнам, а не Китай

Последният бум на рафиниращата индустрия ще бъде само в Индия

Петролният гигант Saudi Aramco се опитва да сключи сделки в Китай и Индия

Растежът на Индия има китайски характеристики