САЩ удариха 85 цели в Ирак и Сирия, като предстоят още в отговор на убийството миналия уикенд на трима американски резервисти от подкрепяните от Иран милиции и не отне време на критиците да обявят действията на администрацията на Байдън за твърде слаби, за да възпират по-нататъшни атаки. Те са прави за това, но вярването, че отговорът е да се бомбардира самият Иран, е просто вярване.
Възпирането твърде често се разглежда просто като въпрос на достатъчно твърдост: колкото по-голяма е заплахата или по-силен ударът, толкова по-голямо е възпиращото средство. Но това е толкова вероятно да принуди противника да увеличи атаките си, колкото и да ги намали, защото за да работи възпирането, това, което правите, не е по-важно от това, което мисли другата страна. Или както се казва в проучване на Rand Corp. по въпроса, трябва да разберете „интересите, мотивите и императивите“ на опонента си и да ги използвате.
В случая с Иран императивите са ясни и оцеляването на режима е на върха на купчината. Така че, за да отстъпят след всяка американска атака, духовниците в Техеран ще трябва да повярват, че тяхното управление е по-застрашено от отвръщане на удара, отколкото от това да изглеждат слаби пред население, което го мрази. Това е всичко друго, но не и ясно.
Знаем също, че аятолах Али Хаменей иска САЩ и Израел да се махнат от Близкия изток, позволявайки на Иран да поеме това, което той вижда като негова законна роля на доминираща сила в региона, защото той казва това на света от десетилетия. От гледна точка на Техеран, той постига голям напредък в това отношение, откакто САЩ му направиха огромната услуга да нахлуят в Ирак и да премахнат Садам Хюсеин, диктаторът, чийто режим, доминиран от сунити, води изтощителна война с Иран от 1981 до 1988 г. Отговорите на Израел и САЩ на атаката на "Хамас" срещу Израел от 7 октомври бяха друг подарък.
След като Садам си отиде и шиитските съюзници управляват Багдад, непосредственият приоритет на Иран е да извади САЩ от Ирак и да поеме контрола над съсед, който произвежда и изнася повече петрол, отколкото самият Иран. Много е близо до успех. Въпреки загубата на избори от мултиетническа коалиция и западно ориентирано правителство през 2021 г., Иран и неговите пълномощници използваха контрола си над Върховния съд и други иракски институции, за да свалят правителството и да поемат управлението година по-късно.
Както Майкъл Найтс и екип, наблюдаващ Ирак, са документирали за Центъра за борба с тероризма в Уест Пойнт, подкрепяните от Иран милиции са били заети оттогава, като са инсталирали свои хора в разузнаването, сигурността и други ключови служби, както и в критичното за приходите петролно министерство. Премиерът Мохамед Шиа Ал-Судани представлява коалиция от предимно проирански шиитски партии и преди "Хамас" да подпали региона на 7 октомври, той се готвеше да преговаря за напускането на оставащите американски войски от Ирак.
Групата, която пое отговорност за удара с дрон на 28 януари срещу американските сили на границата между Йордания и Сирия, "Ислямска съпротива в Ирак", включва "Хатаиб Хизбула", една от иракските милиции, които са най-близо до Иран. Поне някои от нейните бойци получават държавни заплати и групата има командири в Силите за народна мобилизация (PMF, или "Ал-Хашд ал-Шааби"), консолидация от предимно проирански милиции, които сега са част от редовната иракска армия.
Така че не би трябвало да е изненада, ако - както съобщи иранската информационна агенция Tasnim - PMF беше сред целите, които САЩ бомбардираха в петък. На практика това е иракска версия на Корпуса на гвардейците на ислямската революция в Иран, която в момента се обучава. Иракски групи, които САЩ смятат за терористични организации и са въоръжени от Иран и са тясно свързани с Иран, са близо до превземането на държавата.
При тези обстоятелства няколкото хиляди американски войници, останали в Ирак, са по своята същност уязвими. Това важи още повече за няколкостотинте в Сирия. Наивно е да се мисли, че Техеран и неговите поддръжници няма да преследват това предимство, докато присъствието на САЩ не свърши. Тяхната кампания просто се ускори под прикритието на войната в Газа, при която всяко насилие срещу САЩ или Израел може да бъде продадено на голяма част от света като справедлива кауза. Атаките без съмнение ще продължат, след като настоящите американски въздушни удари отшумят или в по-късен момент, удобен за Техеран, защото те допринасят за основна цел на иранската външна политика.
Това прави директния удар по Иран да изглежда като естествена алтернатива. Някои посочиха примера с операцията Praying Mantis през 1988 г., когато американският флот удря ирански военноморски кораби и петролни платформи, за да ги възпре да поставят морски мини, след като един от тях повреди американски военен кораб. Това беше чудесен пример за това, когато една политика на сила за възпиране е сработила. И все пак това не означава, че ще работи отново днес, срещу много по-силен Иран и в коренно различна геополитическа ситуация.
През 1988 г. Иран беше изтощен от война с Ирак и наистина изолиран в международен план. Аятолах Рухола Хомейни смяташе Съветския съюз, който скоро ще се разпадне, за по-малък Сатана, поради неговия атеизъм и войната в съседен Афганистан. Китай беше обеднял и отсъстваше от Близкия изток и не съществуваше "Оста на съпротивата", която Иран да разположи като умножител на сила в чужбина. Междувременно САЩ бяха близо до върха на своята мощ.
Днес Иран е изградил голям арсенал от дронове и балистични ракети с обхват от 1500 километра и може би повече, както и все още неизпитана, но на хартия сложна система за противовъздушна отбрана. Техеран има проксита, на които може да се обади през потенциално бойно поле, което се простира от Йемен на юг до Газа, Ливан, Сирия и Ирак. Страната е международно изолирана само в западните представи. Китай се намеси, за да замени европейските инвестиции, докато Русия се превърна в ключов партньор в сигурността, доставяйки бойни самолети от висок клас и други технологии. В Ирак, икономика от 264 милиарда долара, която превъзхожда тази на Ливан и Сирия взети заедно, Революционната гвардия се опитва да възпроизведе за своите пълномощници индустриалната и енергийна империя, която изгради у дома.
В този контекст, директното нападение върху Иран би имало по-голяма вероятност да убие американските войници в Ирак и Сирия. Проучването на Уест Пойнт установи, че е имало само една фатална атака срещу американските сили сред повече от 160 от октомври, тъй като много от тях са били перформативни. При свалени ръкавици това щеше да се промени. САЩ, разбира се, все още имат значително превъзхождаща сила, ако се стигне до открита война, поради което Техеран иска да я избегне. И все пак Иран също така знае нежеланието на американците да се намесят в още един голям близкоизточен конфликт и за да проработи един възпиращ удар, иранците трябва да вярват, че Вашингтон е готов да отиде докрай.
Ако САЩ искат да върнат Иран обратно в кутията, те ще трябва да започнат или с изтегляне, или с подсилване на войските си в Ирак и Сирия, за да ги осигурят в безопасност. Има други, по-малко задоволителни финансови, кибер и други инструменти, които САЩ могат да използват, за да окажат натиск върху иранския режим. Не е сигурно дали те ще успеят да променят поведението на режима след повече от 40 години опити. Но заедно с продължаващата кампания от въздушни удари срещу проксита на Иран в целия регион и сделка, която доведе до рязко намаляване на жертвите в Газа за премахване на прикритието на Техеран, си заслужава да се опита. Това би имало по-добър шанс за успех от бомбардирането на Иран и с много по-малък риск от разпалване на война, каквато нито една от страните не може да си позволи.
Марк Чемпиън e международен анализатор за Bloomberg Opinion. Преди това той е бил шеф на бюрото на Wall Street Journal в Истанбул. Бил е и редактор във Financial Times, главен редактор на Moscow Times и кореспондент на Independent във Вашингтон, Балканите и Москва.