"Mais non!" (Но не!) - въздъхна поне един от посетителите, записан на видео в миналата неделя сутрин, когато две жени плиснаха оранжева течност - или супа, както пишеше в няколко новини - върху "Мона Лиза" на Леонардо да Винчи. Веднага след това те се промъкнаха под полукръглата бариера, която Лувърът е поставил, за да държи зрителите на разстояние от шедьовъра от XVI век. Като свалиха палтата си, жените показаха тениски с надпис "Riposte Alimentaire" (Food Response, организация, която е част от по-широк съюз на активисти за опазване на околната среда). "Кое е по-важно? Изкуството или правото на здравословна и устойчива храна?" И двете бяха арестувани.
Картината, която в миналото е била обект на киселина, торта, камък и чаша чай, както и на отвличане през 1911 г., е изложена зад бронирано стъкло от 2005 г. насам; малко вероятно е да е пострадала при последното нападение. Травмата е понесена най-вече от очевидци, както и от самата Франция, която е в плен на общонационални протести на фермери, които започнаха да обсаждат Париж тази седмица. А останалата част от света? Ефектът на вълната достига до нас в съвсем скоро време, може би поклащайки рамене.
Мона Лиза - или La Gioconda, името, с което много европейци я познават - е крайъгълен камък на западната цивилизация от толкова дълго време, че често забравяме защо е важна. Никой не може да определи цената ѝ, защото Лувърът никога не би я продал. (Тя е френско притежание, откакто крал Франциск I я купува в началото на XVI в., скоро след смъртта на Да Винчи във Франция). Вярваме, че е ценна, защото хората продължават да казват, че е ценна - като да си известен, защото си известен.Картината на Леонардо се е превърнала в икона по най-лошия възможен начин: Това я прави лесно възпроизводима и продаваема, изписана върху всичко - от чадъри до пощенски картички и магнити за хладилник.
Така Мона Лиза е много удобна богиня за почитане. Но богиня на какво? Френският художник Марсел Дюшан сатиризира това "попкомерсиално" боготворене през 1919 г., като рисува мустаци върху картичка с изображение на картината (и ѝ дава заглавие - L.H.O.O.Q - което е провокативно, когато се произнесе на френски).
Ликът на Мона Лиза е навсякъде. Но истинската ѝ сила е ограничена, осезаема само когато я видите на живо, на стената в Лувъра.
Чудото на класиката на Да Винчи е - колкото и клиширано да звучи - усмивката. Тя не е случайност на четката: тя е съзнателно създадена от пигмента и науката чрез майсторството на Леонардо в сфумато - това безгранично, димно-огледално сливане на цветови плоскости, за да се създаде впечатление за множество измерения. Концептуалната основа на всичко това е неговото пионерско изследване на човешката анатомия чрез дисекция на трупове. Изучавайки трупове в продължение на три десетилетия, той научава, че мускулите, които контролират устата, са сложна оркестрация не само на миниатюрните тъкани около устните, но и на околните тъкани в останалата част на главата. Той идентифицира мускулите на гнева и на болката заради израженията, които те помагат да се създадат.
Обобщавайки това съдебномедицинско постижение, Уолтър Айзъксън, авторът на биографичния бестселър за Да Винчи от 2017 г. (и мой бивш шеф в списание Time), пише: "Той скицира рисунки откъм главата и профил на прибрани устни с все още запазена кожа, а след това ред устни с отлепен слой кожа. Това е първата известна анатомична рисунка на човешката усмивка."
Но в картината имаше нещо повече от това. Както Айзъксън разказва в статия в The Atlantic от ноември 2017 г., анатомичните прозрения е трябвало да бъдат превърнати в изкуство. Започнало се с използването на оловен бял пигмент (gesso), за да се подготви бяло пано от тополова дървесина за рисуване, всичко това, за да се постигне максимално отразяване на светлината. Контурирането на повърхностите на лицето на Мона Лиза било хитро стратегизирано с неправилни щрихи, за да изглеждат като кожа. Дълбоките му познания в областта на оптиката му позволиха също така да създаде усмивка, която се променяше, когато я погледнеш от различни ъгли, точно както изражението на реалния човек променя емоционалната си дълбочина в зависимост от това къде стоиш. "Резултатът - пише Айзъксън - беше шедьовър, който приканва и отговаря на човешките взаимодействия, превръщайки Леонардо в пионер на виртуалната реалност."
Всичко това е невъзможно да бъде възпроизведено в пощенска картичка. Достатъчно трудно е да се преживее в Лувъра, където голямата зала, посветена на "Мона Лиза", е пълна с посетители и да се зърне картината е достатъчно трудно, а още по-малко да се види от различни гледни точки. Но зашеметяващото постижение на Леонардо - божествено делфийска усмивка, която е плод на потта на човешкия гений - е това, което е било заплашено от нападателите в неделя сутринта в Париж.
Изкуство ли е в името на земята? Или земя заради изкуството? Можем да обсъждаме тези въпроси, но нека не прибягваме до дивотия. Заслужава ли си да живеем в свят, който е решил да изтрие усмивката на Мона Лиза? Нападението в неделя беше безвредно заради стъклената преграда. Но семиотиката, ако не и самите действия, бяха жестоки. Твърде много други произведения на изкуството са били осквернявани в името на някакво по-голямо добро. В света има много неща, които могат да предизвикат възмущение. Но не бива да превръщаме гнева в разрушение. Това е все едно да се опитваме да спасим планетата, но да я унищожим.
Хауърд Чуа-Еоан е колумнист в Bloomberg Opinion, който се занимава с култура и бизнес. Преди това е работил като международен редактор на Bloomberg Opinion и е бивш директор на новините в списание Time.