САЩ се включиха в арктическата надпревара към дъното (богато на ресурси)

Едностранното заграбване на около 380 000 квадратни мили от морското дъно от страна на Америка е тревожно знамение за целия свят

08:27 | 5 януари 2024

Автор: Лиъм Денинг

Снимка: Bloomberg

Сесил Роудс, британският архиколониалист и любител на диамантите в Африка през Викторианската епоха, веднъж заяви, че би анексирал планетите, ако можеше, натъжен „да ги види толкова ясно и все пак толкова далече“. Ако беше жив днес — и може би притежаваше американски, руски или дори китайски паспорт — той можеше да каже същото за Арктика, макар и с поглед върху съвсем различни ресурси.

Точно когато САЩ приключваха за празниците миналия месец, те си направиха ранен подарък: около 380 000 квадратни мили морско дъно (еквивалентно на Тексас плюс Ню Мексико). Вашингтон определя това като разширения континентален шелф на страната.

Съгласно международната конвенция изключителната икономическа зона на страната се простира на 200 морски мили от брега. Въпреки това, ако служителите могат да докажат, че определени географски характеристики разширяват техния шелф по-далеч от това, те могат да поискат икономически права и върху тази допълнителна част от морското дъно (водите отгоре обаче остават международни). Интересът към такива права се изостри, тъй като търсенето на критични минерали както за чиста енергия, така и за приложения в отбраната нараства и технологиите за добива им от морското дъно напредват.

От претенцията, току-що направена от САЩ, около 70% се намират под Северния ледовит океан или субарктическото Берингово море.

Тук има известна неудобство: САЩ никога не са ратифицирали Конвенцията на ООН по морско право (UNCLOS). Възраженията на САЩ срещу UNCLOS обикновено се съсредоточават върху нарушаването на суверенитета. И все пак Вашингтон по същество признава своите предписания като обичайно международно право и е обосновал твърдението си, използвайки методологията на съответната комисия UNCLOS.

За разлика от тях, други арктически държави твърдо поддържат своето под егидата на UNCLOS от години. Русия започна своята огромна претенция за разширен шелф през 2001 г., като в крайна сметка обхващаше 70% от морското дъно на Северния ледовит океан. Москва добави малко драма през 2007 г., като постави титаниев флаг на морското дъно на Северния полюс. Както Канада, така и Дания - последната все още не е продала Гренландия - са подали искове, които се припокриват с тези на Русия. Русия спечели частична победа миналия февруари, когато съответната комисия по UNCLOS установи, че голяма част от твърдението ѝ е подкрепено от геологията.

Значителен и тревожен знак за Арктика и света като цяло е, че САЩ са заложили собствените си претенции сега и по този начин.

Имаше кратък период след края на Студената война, когато Арктика изглеждаше обгърната от дипломатически балон, институционализиран в Арктическия съвет. Колкото и реално да беше това, вече не е така. Миналия март прекарах няколко мразовити дни с войски на американската армия в Аляска, тренирайки за зимна война в бърз натиск за повторно утвърждаване на „господството“ в Арктика, отчасти за възпиране на посегателства от други.

Повторното отваряне на военните бази от страна на Москва и предявяването на претенции за морското дъно през последните две десетилетия е до голяма степен повторно утвърждаване на суверенитета в регион, където тя има както най-голямо физическо присъствие, така и който отдавна е бил централен за нейната идентичност (вижте навременния коментар на Елизабет Бюканън в книгата ѝ Red Arctic за повече информация).

И все пак Арктика не може да бъде отделена от действията на Русия другаде.

Петролните и газовите проекти там финансират войната на Москва, а бомбардировачите, атакуващи Украйна, дори излитат от арктически бази, където отдалечеността предлага убежище от контраатака. От превземането на Крим през 2014 г. санкциите на САЩ имат за цел да възпрепятстват развитието на нови проекти на Русия в Арктика; само миналия месец водещ газов проект очевидно страдаше от недостиг на кораби. Духът на сътрудничество на Арктическия съвет също не оцеля след руската атака срещу Украйна; нито пък неутралитетът на последните останали встрани от НАТО в региона, Финландия и Швеция.

Фонът на всичко това е изменението на климата, което повишава перспективата за по-свободен достъп до Далечния север и неговите вероятни ресурси, като дори неарктически участници като Китай претендират за права там.

Накратко, светът поглежда към Арктика и все повече по начини, които отразяват епохата на Роудс, а не пост-имперските норми. Американските политици може да говорят за ратифициране на UNCLOS в даден момент, но едностранното искане от миналия месец, базирано на изследователски проект, започнал преди две десетилетия, се подиграва с това. UNCLOS, подобно на много многостранни рамки, в крайна сметка трябва да бъде наложена от велики сили; и силата, която подкрепи тези следвоенни рамки, САЩ, изглежда все по-амбивалентна по отношение на тях.

След като са наблюдавали как Китай пренебрегва конвенциите в Южнокитайско море и са сигнализирали за противопоставяне на това със собствения си флот, САЩ може да почувстват, че има повече смисъл да действат и да справят със съпротивата, вместо да търсят предварително одобрение. Нейната собствена претенция за Арктика не се припокрива с тази на Русия, а вместо това с тази на Канада, като Отава е много по-малко вероятно да се изправи срещу Вашингтон. Дори придържането на Русия към процеса на UNCLOS все още може да бъде тествано, докато и когато припокриващите се претенции на Канада и Дания бъдат оценени и евентуално одобрени.

Основната обосновка за разширяване на претенциите за морското дъно има последици за енергийния преход. Дори ако оставим настрана гласната прегръдка на унилатеризма от бившия президент Доналд Тръмп, зелената индустриална политика на президента Джо Байдън идва с голяма доза протекционизъм и изолиране на Световната търговска организация. Европа също така се стреми да защити местните си индустрии от подбиване от чужди държави, които нямат стабилни режими за ценообразуване на въглеродните емисии. Революцията на чистите технологии на 21-ви век има все повече характеристики на 19-ти век, когато става въпрос за изграждане на вериги за доставки. Глобализацията отстъпва място на нещо по-меркантилистко, а усилията да се поеме икономическа собственост върху всичко, което може да бъде изсмукано от морското дъно, са поредният, ярък пример за това.

Диаманти, злато, петрол и сега такава екзотика като литий и диспрозий: Достъпът до ресурси подхранва експанзионизма и свързаните с него конфликти от векове. А Арктика, въпреки че все още е страхотен капан на екстремно време и разстояние, става все по-малко отдалечена. За разлика от Роудс и неговите жадувани планети, нашите най-отдалечени граници са в ръцете ни. Изглеждаме все по-настроени да ги стиснем в юмрук.

Лиъм Денинг е колумнист на Bloomberg Opinion, който отразява енергетиката и суровините. Бивш инвестиционен банкер, той е бил редактор на рубриката Heard on the Street на The Wall Street Journal и рубриката Lex на Financial Times.