Патриотизъм е, когато на първо място поставяш любовта към собствения си народ; национализъм е, когато на първо място поставяш омразата към хора, различни от твоя народ. Това определение идва от Шарл дьо Гол, някогашен национален герой и президент на Франция. Струва си да го имаме предвид, когато навлизаме в годината на изборите в САЩ - най-значимата от многото страни, в които тези две измамно сходни и все пак напълно противоположни сили ще се сблъскат.
Дьо Гол се е досетил за нещо едва доловимо, но голямо. Патриотизмът, когато наблюдавате това топло чувство, което се заражда във вас, е в основата си положителен. За разлика от него национализмът, когато забележите тази емоция във вас (а всички ние го правим понякога), е негативен и потенциално яростен.
Политолозите описват това разграничение като "включващ" патриотизъм срещу "изключващ" национализъм. От библейска гледна точка Книгата на Рут (в която израилтяните приемат жена от Моавия като една от своите) е патриотична; други части, като например Второзаконие 25:17-19 (в която Господ казва на израилтяните да изтрият спомена за Амалик от под небето), са националистически.
Национализмът, за разлика от патриотизма, се нуждае от Другия като цел на своя основен енергиен източник, който не е гордостта, а възмущението. Този Друг може да бъде чужд или местен. В миналото, както и днес, тази роля често се пада на външни врагове, но също така, да речем, на имигранти, евреи или политически врагове у дома. Така че не е патриотично, а националистично да се възхвалява "истинската Америка", с намек за недостойна и "нереална" алтернатива. И е гнусно да се твърди - както наскоро направи Доналд Тръмп, самопровъзгласил се националист, който се кандидатира за втори президентски мандат - че нелегалните имигранти "тровят кръвта на нашата страна".
Джордж Оруел стига до извода, че национализмът е "неразделен от желанието за власт", дори с цената на обсебване и самозаблуда. За разлика от него патриотизмът е толкова склонен към сътрудничество, колкото и към борба. В края на краищата патриотите искат страната им да процъфтява, което най-добре се постига в хармония с други хора, независимо дали това са местни групи или чужди държави (чиято търговия и инвестиции могат да направят собствената ви нация по-богата, например). Ето защо най-значимият многостранен форум в света се нарича Организация на обединените нации, а не, да речем, Световен съюз - нюанс, който убягва на националистите, които презират ООН като говорилня за "глобалисти".
Колкото и да са различни, патриотизмът и национализмът лесно се смесват. Мислил съм много за този феномен, защото като гражданин с двойно гражданство на САЩ и Германия съм се сблъсквал с различните начини, по които моите две страни смесват понятията.
Следвоенна Западна Германия приема, че хипернационализмът на Третия райх ("наци" в нацизма) е бил зло и е причинил само страдания, геноцид и разрушения. Затова възродената страна се стремеше да бъде "постнационална", да изкупи миналото си и да се стреми към по-висша - наднационална и следователно европейска - идентичност.
По пътя обаче западногерманците объркаха своя нов постнационализъм с антипатриотизъм. Размахването или дори показването на знамена беше рядкост и се осъждаше, както и пеенето на химна на спортните стадиони. Войниците на Бундесвера бяха заплювани по улиците, когато носеха униформи в града. Повратният момент настъпва едва през 2006 г., когато Германия е домакин на Световното първенство по футбол. Германците се класираха на трето място в този турнир, но поставиха психоемоционални рекорди в радостното - и бурно приобщаващо - празнуване на собствения си отбор и знаме заедно с тези от целия свят.
Другата ми страна, САЩ, се намира в противоположното състояние по подразбиране. Тук знамената се веят навсякъде - от къщите до колите и дрехите; химнът се изпълнява на почти всеки гимназиален мач и повечето хора не само стават на крака, но и слагат ръце на сърцата си. Когато пилотите научат, че на борда на самолета им има войник, те съобщават за това в салона, който избухва в аплодисменти и радостни възгласи.
Постнационалистическият антипатриотизъм на Западна Германия не беше нито здравословен, нито устойчив. Твърде много германци не можеха да поддържат ритуалите на националния срам. В резултат на психологически рикошет някои от тях станаха податливи на нов национализъм, който днес се изразява в рекордната популярност на крайнодясната и ксенофобска политическа партия "Алтернатива за Германия", която събира около 20 % от гласовете си.
За разлика от това истинският патриотизъм на САЩ твърде лесно се заразява с месианска изключителност, която изкушава американците да пренебрегват или премълчават тъмните глави от своята история. Дори и да доминира разказът за свободата, истината включва и масовото поробване, етническото прочистване на коренното население и епизоди на иноверност като Закона за изключване на китайците от края на XIX в. и интернирането на японците-американци по време на Втората световна война - и, разбира се, расизма, с който много цветнокожи американци все още се сблъскват в ежедневието си. Патриотичната култура, която е избирателно и съзнателно сляпа за реалността, може да се превърне в национализъм, като например белите или християнските варианти, които са все по-модерни в американската десница.
Напрежението между патриотизма и национализма се проявява и в голяма част от света. В Полша една националистическа партия от години подклажда недоволство срещу Брюксел, Германия, Русия и ЛГБТК+ хората, но сега е заменена от патриотично правителство, което иска да направи Полша отново приобщаваща и отворена към света. В съседна Унгария хипернационалистическият министър-председател Виктор Орбан очерня местните Други, като същевременно провокира съседните държави с карти на "Велика Унгария", които включват части от Украйна, Румъния, Словакия и Сърбия. Национализмът също се засилва от Турция и Индия до Китай и отвъд.
Поради глобалния си статут обаче САЩ са по-склонни от всяка друга държава да изкривят дъгата на историята. И тук през следващите месеци избирателите на предварителните, а след това и на общите избори ще чуват непрестанно и двата вида молби - националистическата и патриотичната.
Някои кандидати ще се стремят към възмущението на избирателите. Други ще апелират към идеали като истина, цивилизованост и толерантност. Някои ще постулират американския упадък и ще обещават ново Величие. Други ще празнуват величието на Америка такава, каквато е. Някои ще изискват лоялност към себе си и към своята група. Други ще поискат лоялност към републиката и нейната конституция. Всички ще се облекат в червено, бяло и синьо. Но едни ще бъдат националисти, а други - патриоти. И тогава, през ноември, само един от тях ще спечели.