"Наполеон" на Редли Скот обещава да бъде събитието на киносезона. Скот вече доказа, че е майстор на историческия епос с "Гладиатор". Както пищните трейлъри, така и рецензиите подсказват, че новият филм ще има всички съставки на блокбъстър: кавалерийски атаки, военни паради, оръдеен огън, ръкопашни боеве и жадни за кръв революционни тълпи. Кой би могъл да иска повече по време на Деня на благодарността? Двучасовата екстраваганца също така ни дава повод да се върнем към един от най-тежките исторически въпроси: Каква е ролята на великите мъже и жени в историята? Дали историята се създава от уникални личности, които преследват мечтите си? Или тя е плод на огромни безлични сили? Това не е просто празен въпрос. Отговорът, който даваме, определя вида на историята, която преподаваме в училищата и университетите. Той влияе и върху подхода ни към гражданския живот: Колкото повече подчертаваме ролята на човешката активност, толкова по-склонни сме да бъдем активни граждани.
Въпросът за ролята на Наполеон в историята раздели двама от най-големите писатели на XIX век. Томас Карлайл използва Наполеон, за да илюстрира твърдението си, че "историята на света" е по същество "биография на великите хора". Лев Толстой, напротив, го представя като глупав малък човек, който е бил понесен от величествените сили на Историята. Историкът Карлайл смята, че правилното отношение към миналото е да се възхищаваме на начина, по който великите духове оформят събитията. Толстой, писателят, е смятал, че правилното отношение е да се погледне под отделните личности и събития, за да се видят по-дълбоките действащи течения.
Оттогава насам обществеността е склонна да застава на страната на Карлайл, а историческата професия - на Толстой. Твърди се, че Наполеон е обект на повече биографии, отколкото който и да било друг човек, освен Исус (първата цялостна биография е написана преди 30-ия му рожден ден). Той е обект и на многобройни предишни филми, като се започне от един от първите филми в историята - късометражния филм на Луи Люмиер от 1897 г., и се стигне до един от шедьоврите на нямото кино - "Наполеон" на Абел Ганс. Но повечето историци като цяло са се отдръпнали от Наполеон-човека, да не говорим за Наполеон-любовника, и вместо това са се фокусирали върху по-дълбоките течения на историята: настроението на масите, цената на зърното или логиката на империализма.
Класическата книга на Е.Х. Кар "Какво е история? (1961 г.) - учебно помагало за поколенията кандидати по история от Оксбридж - дава представа за презрението, което сериозните историци изпитват към теорията за "великия човек". Кар описва този възглед за историята като "възгледа на лошия крал Джон и добрата кралица Бес" и твърди, че той принадлежи към възгледа за историография, възприет от примитивните народи и децата. Той може и да е подходящ за детската стая, но със сигурност е неподходящ за семинарната зала, където сериозните историци обсъждат социалните сили и икономическите тенденции. (Кар посвещава по-голямата част от професионалния си живот на създаването на 14-томна благоприятна история на Съветска Русия - един опус, който съчетава в еднаква степен доверчивост и скука.)
Пренебрежението на Кар към теорията за "великия човек" се подсилваше от преплитащите се историографски моди. Историци марксисти като Ерик Хобсбаум и Е. П. Томпсън насърчават "историята отдолу", т.е. историята на обикновените хора, а не на именуваните елити. Френски историци като Фернан Бродел се фокусират върху "анонимната, дълбока и мълчалива история", а не върху историята на обикновените събития. (В двутомника "Средиземноморието и средиземноморският свят в епохата на Филип II" на Бродел има много какво да се каже за морето и почти нищо за Филип).
Тя се подсилваше и от привидно несъгласувани интелектуални тенденции. Политолозите омаловажаваха ролята на индивидите, защото искаха да докажат, че техните предмети са предсказуеми науки. Какъв е смисълът от цялата тази досадна количествена оценка, ако съдбата може да бъде променена от прищявката на всеки един човек? А теоретиците на постструктурализма като Ролан Барт и Мишел Фуко се опитваха да изпишат индивидите от историята в стремежа си да открият по-дълбоките структури на властта.
Историците изтъкнаха една съществена теза - че индивидите не правят историята просто така, както им харесва, а го правят в контекста на установените властови отношения. Александър Велики не би могъл да завладее познатия свят, ако баща му не беше най-могъщият цар в Гърция. Наполеон не би могъл да завладее Франция, ако народната революция не беше отхвърлила стария режим и не беше потопила страната в анархия. Структурният детерминизъм обаче може да отиде твърде далеч, като лиши историята изцяло от действие и личност.
Помислете върху няколко въпроса. Щеше ли Великобритания да се противопостави твърдо на нацистка Германия, ако министър-председател беше станал лорд Халифакс, а не Уинстън Чърчил, както искаха много водещи консерватори? Дали 80-те години на ХХ век щяха да протекат така, както протекоха във Великобритания, ако Тед Хийт беше продължил да ръководи Консервативната партия? Или дали Сингапур щеше да бъде икономическата сила, която е днес, ако Лий Куан Ю не го беше взел в ръце?
Има определени моменти в историята - когато избухват войни, когато се сриват режими - които дават възможност за изява на велики личности. Парадоксално, но много велики мъже и жени смятат, че не са нищо повече от представители на нещо по-голямо от тях самите: Чърчил говори за това, че върви ръка за ръка със съдбата, а Бисмарк - за това, че е хванал подгъва на наметалото на Историята и е извървял с него няколко крачки. Но в действителност те също могат да променят посоката на събитията.
Великите лидери са носители на промени именно защото мобилизират човешки качества, които не могат да бъдат сведени до социална "сила" или "икономически" фактор: решителност, харизма, визия, въображение, дори измама. Чърчил вдъхваше вяра, защото отказваше да признае възможността за поражение въпреки плачевното положение на Великобритания. Шарл дьо Гол възстанови следвоенното положение на Франция, защото възроди вярата на страната в себе си, като ѝ разказа приказка за славата. Ли Куан Ю превърна Сингапур в център на световната икономика благодарение на силата на волята и визията си. "Това, което изглежда неизбежно, става такова благодарение на човешката воля", както отбелязва Хенри Кисинджър в "Лидерство".
Наполеон остава идеалният пример за способността на една личност да промени хода на историята, дотолкова, че и до днес амбициозни млади студенти по мениджмънт мечтаят да станат Наполеон във финансите или търговията на дребно. Той със сигурност се е появил в подходящия момент - когато революцията е излязла извън контрол и хората са жадували за ред и национално обединение. Но неговите своеобразни решения също така повлияха на събитията по начин, който не можеше да бъде предвиден. Ако забележителният военен талант на Наполеон превръща един неизвестен корсиканец в господар на Европа, то катастрофалната му суета го подтиква да предприеме обречена кампания за завладяване на Русия.
Той е и идеалният пример за смесицата от добро и лошо, която се крие в душите на най-известните лидери. Има много такива, които са били изцяло лоши: най-очевидно Хитлер, но също и Ленин, Сталин, Пол Пот и много други. Но никой не може да се нарече изцяло добър. Наполеон Велики оправдава както описанието на Гьоте, че е "в постоянно състояние на просветление", така и това на мадам дьо Стал, че е "ориенталски деспот, нов Атила, воин, който знае само как да покварява и унищожава".
Новите историци, които сега контролират преподаването на историята в университетите и училищата, са направили много добро. Те са спасили историята на обикновените хора от забвение. Те разкриха много от скритите структури на властта и влиянието, които движат ежедневните събития. Но те отидоха твърде далеч в омаловажаването на ролята на индивидите или в отричането на моралната преценка. Време е да дадем отпор.
Връщането на голямата личност в центъра на обучението по история е не само полезно за нашето колективно гражданско образование, но и ни учи, че историята е въпрос на избор, а не на свършен факт, и че това е морален, а не само технически избор. Това е полезно и за насърчаване на интереса на младите хора към миналото: Само се опитайте да разгледате възхода на Наполеон от периферията на френската цивилизация до върха на европейската мощ и не ще успеете да останете безучастни, а ще бъдете очаровани.