Изкуственият интелект (AI) е способен не само да промени висшето образование, но и да го разруши. Походът на интелигентните машини е вече доста напреднал. AI може лесно да премине стандартизирани тестове като GMAT (Graduate Management Admission Test) и GRE (Graduate Record Examination), изисквани от висшите училища. AI получи 3,34 GPA (среден успех) в курс за първокурсници в Харвард и оценка B на финалния изпит на типичен основен MBA курс на Wharton Business School.
Какво може да се направи, за да се избегне бъдеще, в което AI институционализира измамата и ограбва образованието от всяко реално съдържание? Този въпрос предизвиква тревожен дебат в университетския свят, не на последно място в Съединените щати, страна, която отдавна е лидер във висшето образование и технологиите, но която губи доверие в способността си да комбинира равенство с високи постижения. С наближаването на новия учебен срок Washington Post предупреждава за есен на „хаос“ и „смут“. Този дебат също трябва да бъде съчетан с друг също толкова належащ: какво ни казва лекотата, с която машините могат да изпълняват много от функциите на висшето образование, както и хората, за недостатъците на настоящия образователен модел?
Едно решение на проблема е направо да се забрани на учениците да използват AI. Sciences Po в Париж и RV University в Бангалор предприемат този драконовски подход. Но реалистичен ли е опитът да се забрани технология, която бързо става повсеместна? И добра подготовка за живота след университета ли е да попречим на студентите да използват инструмент, на който по-късно ще разчитат в работата? Лозунгите рискуват да допуснат същата грешка като Сократ, който във „Федон“ на Платон се противопостави на записването на нещата на основание, че това ще отслаби паметта и ще насърчи усещането за мъдрост, а не на истинска мъдрост.
По-реалистично решение е да се позволи на учениците да използват AI, но само ако го правят отговорно. Използвайте го, за да събирате информация или да организирате вашите бележки или да проверявате правописа и фактите си. Въздържайте се да го карате да пише есетата или да прави тестове. Но това повдига практически въпроси за това как да теглите чертата. Как да разберете дали учениците просто са го използвали, за да организират бележките си (или да проверят фактите си), вместо да пишат своите есета? И наистина ли правите проучване, ако накарате бот да свърши цялата работа и след това просто наместите материала в есе?
Аргументът „използвайте го отговорно“ отваря възможността за академично бъдеще, което е нещо средно между надпревара във въоръжаването и игра на котка и мишка. Надпреварата във въоръжаването ще се състои от технологични компании, разработващи все по-сложни приложения за измама, и други технологични компании, разработващи още по-сложни приложения, за да прикрият измамата. Играта на котка и мишка ще се състои от професори, които се опитват да забележат нерегламентираното използване на AI и студенти, които се опитват да ги надхитрят.
Нито един от двата подхода изглежда не работи, особено за забелязване на измама, да не говорим за нейното елиминиране. Open AI, създателят на ChatGPT, представи приложение, което трябваше да разкрие генерирано от AI съдържание този януари, само за да го отхвърли тихомълком поради „ниския му процент на точност“. Друга компания, Turnitin.com, откри, че ботовете често отбелязват човешко писане като генерирано от AI. Професор в Texas A&M, Джаред Мум, използва ChatGPT, за да провери дали неговите студенти може да са използвали системата, за да пишат задачите си. Ботът претендира за авторство и професорът забави дипломите на студентите си, докато не предоставиха времеви клеймца на GoogleDocs, показващи, че те наистина са ги написали. Оказва се, че ChatGPT е прекалено ентусиазиран в твърденията си за авторство.
И така, какво може да се направи, за да се предотврати образователният Армагедон? Най-добрият отговор не се крие във фината настройка на машините — решението на проблемите на технологиите рядко се крие в повече технологии, а в приемането на метод на обучение, който датира от Платон и Сократ и е усъвършенстван в Оксфорд и Кеймбридж през последните 150 години: методът на срещата лице в лице преподавател-студент (tutorials). Наречете го решението на Оксбридж.
В Оксбридж учениците се срещат веднъж седмично индивидуално или в група от двама (или в редки случаи трима) със своите преподаватели. Учителят им задава въпрос за есе и им предоставя списък за четене. Учениците правят необходимото четене сами, пишат есетата си и след това ги предават на своите преподаватели (предпочитаният метод в дните на имейл) или ги четат на глас (методът по мое време). След това преподавателите проверяват есетата за слабости. Какво имахте предвид, когато казахте това? Какво ще кажете за X, или Y, или Z? Защо не взехте предвид възгледите на професор Снодграс? (Или като алтернатива, ако студентът е разчитал твърде много на Снодграс, защо не разбрахте, че Снодграс, въпреки че е скъп колега, е луд идиот?) Партньорът в урока също е длъжен да се присъедини към дискусията в същия дух на тестване на хипотези, търсене на алтернативни обяснения или като цяло игра с идеи.
Духът на урока е едновременно гладиаторски и егалитарен. Знанието се оспорва. Дебатът е от съществено значение. Властите са там, за да бъдат детронирани. Преподавателите с радост приемат аргументите на учениците си, ако учениците надделеят над тях. „Добрият урок трябва да бъде спаринг мач“, а не „заместител на лекция“, казва Дейкър Балсдън, преподавател в Exeter College, Оксфорд, от 1927 до 1969 г.
Оценката на студентите се определя от еднократни изпити, които включват писане на есета бързо и при изпитни условия; след това те се оценяват от събрание на външни изпитващи, назначени от университета (може би Снодграс ще бъде сред тях). Преподавателите се състезават за постигане на най-добри резултати за своите ученици, а колежите се състезават за постигане на най-добро колективно представяне. Напоследък бяха предприети стъпки за облекчаване на тежестта на изпитите - позволяване на учениците да пишат ма компютър, вместо на ръка, и въвеждане на дипломни работи, както и изпити. Но AI може да има парадоксалния ефект да засили ролята на старомодните ръкописни изпити. Понякога най-добрият път напред е назад.
Би било трудно да се измисли система, която е по-добре проектирана да разкрие прекомерното разчитане на AI. Ученик, който е накарал чатбота да състави есето дословно - или който е накарал бота да направи четенето и просто е разбъркал материала в есето - веднага ще бъде разкрит при кръстосан разпит като измамник. Целта на есето не е просто да се отговори на въпроса и да се получи оценка. Това е да започнете дискусия, в която се проверява вашето разбиране на прочетеното. Ако не сте прочели необходимия материал, вие сте предопределени да прекарате един неудобен час, разбиван на прах от умел спаринг партньор.
Уроците не само разкриват измама. Те разобличават илюзията, че AI може да свърши работата на истинското образование. Истинското образование не е просто събирането на факти в правдоподобни модели. Не става дума и за натрупване на оценки и връчване на сертификати. Става дума за отворено изследване на идеи и, като награда, допускане в света на ученето и спора.
Великият оксфордски историк-философ-археолог, Р. Г. Колингууд, улови разликата между истинското учене и генерираното от AI псевдо учене в своята автобиография от 1939 г. в контекста на историческото писане. Той осъди историята на „рязане и залепване“ (по-старата версия на "копи-пейст"), която се състои от пренареждане на изявленията на различни авторитети, като безсмислена. Истинският историк не се занимава с подобна безполезност. Вместо това той се концентрира върху намирането на „нещо, в което е скрит отговорът“ и се концентрира върху извличането на „отговора с честни или нечестни средства“. Целта на уроците е да се излезе отвъд „копи-пейст“ — светът на AI — и да се получи отговорът чрез проучване на литературата и дебат с колеги учени.
Официалата (и често самодоволна) история на Оксфордския университет (публикувана в осем тома от Oxford University Press) описва уроците като „тирето, което съединява, катарамата, която закопчава студенти и преподаватели“. Като свързват старши към младши членове, уроците също добавят морален елемент към образованието. Този морален елемент е предпазна мярка срещу измама: има цялата разлика в света между това да се опитвате да заблудите една безлична образователна бюрокрация и да опитате да заблудите учител, когото срещате лично както в образователен, така и в социален контекст. Но урокът е много повече от това – „гимназия за личността“, както се изрази театралният критик Кенет Тайнън, или може би дори „лек за душите“, както се осмели да каже дон Кенет Лейс.
Най-добрите учители могат да служат както като модели за подражание, така и като морални пазители. Те могат също така да действат като наставници през целия живот, да отварят врати за работни места, да предлагат съвети и да измъкват своите протежета от различни проблеми.
Отварянето на вратите и бъдещата подкрепа подчертава способността на системата за обучение да подготви студентите за по-късен живот, както и да украси университетите. Тя учи хората на три от най-важните умения, от които се нуждаят в повечето високопоставени професии: как да представят аргументи под натиск, илюстрирайки основните точки с ярки факти; как да усвояват планини от информация за кратки срокове; и как да правим фини преценки относно правдоподобността на различните обяснения. Тя също така учи хората на нещо, което е също толкова полезно извън вашата кариера, колкото и в рамките на нея: способността да учите и мислите независимо – да действате, така да се каже, като собствен учител.
По този начин революцията на изкуствения интелект може да има благотворно въздействие върху образованието в САЩ, където подходът „копи-пейст“ е завладял дори най-елитните институции. Американските университети наблягат на визиятя за „мъдреца, произнасящ се от високо" (трябва да изчакате магистратура, за да установите нещо подобно на близки отношения с тези полубогове). Предаването на знания се тества чрез рутинни изпити, които обикновено се оценяват от завършили студенти, или чрез въпроси с избираем отговор, които могат да бъдат оценявани от машини.
Всеки етап от този процес е отворен за атака от AI. Лекциите могат да бъдат заменени с по-добри лекции, достъпни в интернет. Есетата могат да бъдат произведени от AI. Тестовете могат да се правят както на машини, така и да се оценяват от тях. Прогресивната механизация на системата от елитни професори, които се опитват да посветят възможно най-много от времето си на изследвания, може най-накрая да достигне своето Ватерло под формата на AI. Единственият път напред е да се увеличи човешкият елемент в образованието.
Очевидното възражение срещу въвеждането на срещи с преподавателите в образованието в САЩ е, че те са скъпи - преподавателите трябва да отделят 12 или повече часа седмично за преподаване и съотношението клас-ученик е намалено до 2 към 1. Но университетите от Ivy League карат Оксфорд и Кеймбридж да изглеждат като бедняци. Те също могат да си позволят да пръскат пари за спортни съоръжения и огромен административен персонал, като и двете нямат нищо общо с образованието, а едното от които може би го възпрепятства.
Щатските университети може да имат по-добър случай относно парите - особено местните университети под щатските флагмани, които са специализирани в предоставянето на базово обучение на по-слабо надарени студенти. Но дори и тук AI ще изисква увеличаване на човешкото действие. Водещите университети биха могли да въведат уроци като награда за най-талантливите студенти. Местните университети ще трябва да настояват техните преподаватели да адаптират обучението си към епохата на AI - преминаване от лекции към семинари и поставяне на по-взискателни есета.
Американските университети станаха световноизвестни институции в края на 19-ти и началото на 20-ти век, защото съчетаха най-доброто от двете налични университетски системи: Оксфорд и Кеймбридж с техните резидентни колежи и система за обучение, и германските университети с тяхната мания за научни изследвания. Харвард и Йейл въведоха "къщи", които функционираха като колежиte в Оксбридж и експериментираха със системата за обучение. Джонс Хопкинс и Чикагският университет увеличиха акцента върху научните изследвания.
Германският модел в крайна сметка надделя над модела на Оксбридж. Професорите бяха подложени на режим "публикуване или загиване" и по този начин прекарваха по-голямата част от времето си, научавайки повече и повече за все по-малко. Университетите стават по-йерархични и по-бюрократични: Целта на амбициозния академик е да се превърне в професор с голямо име, който е твърде зает да лети до конференции и да култивира ученици, за да се среща със студенти. Много академици от Оксбридж гледаха на тези разглезени същества със завист - Макс Белоф се оплака, че „държаме най-добрите си историци обвързани с рутинните задачи да даваме индивидуални обучения на тези, които не заслужават това“. Но цената на такова глезене беше, че пасторалната страна на университетите - наставничеството на студентите и оформянето на техния морален живот - беше или игнорирана, или оставена на бюрократите.
Тази система не само прецака студентите, които в крайна сметка плащаха все повече и повече за все по-малко контакти с преподаватели. В крайна сметка това доведе до много безполезни изследвания. Изследванията може да са златният стандарт на твърдите науки, които в крайна сметка не само изтласкват границите на знанието, но и произвеждат практически знания. Но какво да кажем за литературните изследвания, където основната цел със сигурност е да образова чувствителността на хората, а не да създаде поредната статия за неясно академично списание? А какво ще кажете за разпространението на различни „изследвания“, чиято цел е да насърчават идеологическа програма, а не да напредват знания или да решават практически проблеми?
Предполагаемата заплаха от изкуствения интелект трябва да се третира като възможност за пренастройване на висшето образование в САЩ от тевтонския модел, фокусиран върху изследванията, и обратно към модела на Оксбридж, фокусиран върху човека – и от производството на изследвания и обратно към обучението в мислене. Британският министър-председател Харолд Макмилън разказва образователната философия на неговия древен учител по философия в колежа Balliol, Дж. А. Смит, преди Първата световна война. Смит каза, че „няколцина – надявам се много малко – ще станат учители и университетски преподаватели“. За останалото това, което щяха да научат в Balliol, би било безсмислено с изключение на едно нещо — „трябва да можете да разпознавате кога човек говори глупости и това, според мен, е основната, ако не и единствената цел на образование.” Няма по-добра техника, която да ни научи да разпознаваме говоренето на гупости от системата на срещи и дискусии с преподаватели. И няма време в историята - като се има предвид разпространението на политици-шарлатани, съмнителни интелектуалци и гурута в управлението, всички упълномощени от ботове с изкуствен интелект - когато способността да се забелязват "глупости“ да е била по-важна.
Ейдриън Уулдридж е глобален бизнес колумнист за Bloomberg Opinion.