Историята на вредните емисии през последните две десетилетия е написана на китайски.
Откакто се присъедини към Световната търговска организация през 2001 г. и стана световната фабрика, Китай е допринесъл с близо две трети от растежа на въглеродното замърсяване в световен мащаб. Дори по отношение на глава от населението сега страната е по-голям източник на парникови газове от Европейския съюз. Световният въглероден отпечатък е разделен на три приблизително равни части: Китай, всички развити нации и останалият свят.
Това прави неотдавнашните признаци на напрежение в модела на растеж с интензивни CO2 в страната проблем не само за Пекин, но и за дългосрочната съдба на планетата.
Ако нещата се насочат в подобна посока като бившите комунистически държави от Източна Европа, когато техният подобен икономически модел излезе от релсите през 1989 г., може да сме напът да видим най-драматичното намаляване на емисиите, което светът някога е виждал. Това може да е катастрофа за ръководството на Китай, както и за населението, което вероятно ще страда от изгубеното десетилетие, докато икономиката се преориентира към по-продуктивни дейности. За дългосрочния просперитет на Китай и съдбата на планетата обаче това би било неочаквана победа.
Малко хора обмисляха внимателно последиците за климата, когато Берлинската стена падна през 1989 г. Но промяната беше изключително драматична: в Русия отделянето на CO2 спадна с повече от една трета през следващото десетилетие и наполовина в Украйна и Румъния. Десетгодишният темп на растеж на глобалните емисии се забави повече през 90-те години, отколкото след петролната криза от 1973 г.
Чрез амбициозни зелени политики ЕС успя да намали парниковия си отпечатък с около 28% между 1990 г. и 2022 г. С почти никакво намерение за опазване на климата икономическата криза остави омазания с петрол бивш Съветски съюз с около 20% под нивата от 1990 г.
Как беше постигнато това? Най-доброто обяснение беше очертано в началото на 80-те години на 20-ти век от унгарския икономист Янош Корнай, който предвидливо заяви, че командните икономики на Източна Европа са се раздули под системата на така наречените „меки бюджетни ограничения“. Инвестициите бяха насочени не към печеливши предприятия, които биха подобрили дългосрочния просперитет, а към проекти, които биха допринесли най-много за основния темп на растеж. След като финансовият балон се спука, части от икономиката се оказаха ненужни и опасни калории.
Това е забележително подходяща аналогия. Професорът по финанси от Пекинския университет Майкъл Петис, един от най-забележителните мечи гласове за китайската икономика, е последовател на Корнай, който твърди, че неговите теории са добро обяснение на посоката, която страната е поела през последните 15 години.
Потреблението на енергия в Китай е неразривно свързано с брутния вътрешен продукт по начин, който Корнай би разпознал. Бившият премиер Ли Къцян веднъж заяви, че търсенето на електроенергия и железопътните товари (които са предимно въглища) са по-добър ориентир за брутния вътрешен продукт, отколкото официалните числа. По време на първата фаза на пандемията от Covid-19 през 2020 г. Caixin съобщи, че местните правителства нареждат на бизнеса да поддържа оборудването да работи в изоставени офиси, за да се увеличи максимално потреблението на енергия и да се минимизира възприеманият спад в производството.
Как би изглеждал Китай, ако отхвърли ненужните калории на енергоемкия растеж? Правителството се опитва да направи този преход от десетилетие. В първите години на президентството на Си Дзинпин имаше много официални разговори за преминаване от инвестиции към потребление като двигател на растежа. Съвсем наскоро правителството обеща да предприеме мерки срещу така наречените „индустрии с двойно високо ниво“ — с високо потребление на енергия и въглероден интензитет като цимент, стомана и стъкло — които представляват около половината от парниковото замърсяване в страната.
Нито една политика не показа много признаци на успех. Наистина, докато въглеродният интензитет на потреблението на енергия в Китай падна драстично под ръководството на Си благодарение на нарастващото използване на възобновяеми източници на енергия, енергийният интензитет на икономическия растеж се забави в сравнение с неговите предшественици Ху Жинтао и Дзян Дзъмин.
Това вероятно е така, защото правителството е станало толкова зависимо от енергоемките тежки индустрии като инфраструктура и недвижими имоти като единствения наличен инструмент за постигане на икономическите му цели. Това обаче е контрапродуктивна амбиция: ако Китай можеше да генерира толкова долари от всеки мегаджаул енергия, колкото развитите страни, неговият БВП би бил два пъти по-голям.
Никой не трябва да приветства перспективата за колапс в съветски стил в Китай. Освен вътрешната човешка цена, ефектите биха били глобална депресия, тъй като Китай е много по-интегриран със световната икономика, отколкото беше Съветският съюз през 1989 г. Вълните от хиперинфлацията в Русия все още се усещат през 2023 г., като се има предвид ролята, която хаосът от 90-те години имаше във възхода на Владимир Путин и неговата реваншистка идеология.
И все пак историята на Русия не е история на неукротима мизерия. Когато прахът се слегна върху постсъветския хаос, страната възобнови пътя на бърз растеж, който я остави в навечерието на войната в Украйна в достойна за уважение позиция в сравнение с други сложни големи икономики, изнасящи петрол.
С икономически преход, който избягва катастрофалните политики на „шокова терапия“ на Русия от епохата на Елцин в полза на по-постепенното привеждане на държавните индустрии в съответствие с конвенционалните бюджетни ограничения, Китай може да намали своите емисии без икономическа катастрофа за своите граждани.
Подобна промяна може дори да запази ролята на Комунистическата партия, основна грижа за политиците в Пекин. По-нежното пренареждане е повече или по-малко това, което се случи в Япония, след като собственият ѝ балон за злонамерени инвестиции се спука през 1991 г. - и Либерално-демократическата партия в тази страна остава доминираща сега, както винаги. С внимателно управление на тази криза Китай може да спаси себе си и света – едновременно.
Дейвид Фиклинг е колумнист на Bloomberg Opinion, който пише за енергетика и суровини. Бил е репортер на Bloomberg News, Dow Jones, Wall Street Journal, Financial Times и The Guardian.