По средата на 2023 г. - междинният етап по пътя към Целите за устойчиво развитие, стартирани под егидата на ООН през 2015 г. като ориентири за един по-добър свят до края на това десетилетие - светът е далеч от целта.
Между другото, това не е първият път, в който не успява да постигне целта. Хората, занимаващи се с международно развитие, си спомнят, че Целите на хилядолетието за развитие, определени през 2000 г. като ориентири за 2015 г., също бяха до голяма степен пропуснати.
Можем да вървим по този път до края на десетилетието, за да открием, че отново не сме успели да оправдаем очакванията си за глобален просперитет. Но може би е време за преосмисляне?
Тъй като последиците от изменението на климата се проявяват с пълна сила - напомняйки ни, между другото, за колективния ни неуспех в постигането на целите за въглеродните емисии - а пандемията COVID ни кара да се чудим какъв ще бъде следващият непредвиден риск, е време да преоценим начина, по който се опитваме да създадем бъдещото благосъстояние.
Цели като тези за устойчиво развитие са замислени като амбициозни и целеустремени. (Bloomberg LP е включила Целите за устойчиво развитие в своята стратегия за развитие, която е описана в доклада Bloomberg Impact Report 2020). И все пак отскачането от една пропусната цел към следващата изглежда доста безсмислено. Всъщност това може да подкопае идеята за колективно действие. Рискува се съзнанието на хората по света да се примири с масовата нищета; с нивата на бедност, болести и смърт, които трябва да останат неприемливи. Ако ни е грижа за устойчивото развитие, трябва да се опитаме да го постигнем по друг начин.
Помислете само за мащаба на провала. Първата и може би най-важна цел беше да се прекрати крайната бедност, която днес се определя като оцеляване с по-малко от 2,15 щатски долара на ден по паритет на покупателната способност през 2017 г. През 2019 г., последната година с пълни данни, от нея страдаха 8,5 % от населението на света, което е по-малко от 10,8 % през 2015 г.
Ако беше запазила този темп на намаляване, до 2030 г. щеше да достигне около 4,4 %, което означава около 400 млн. изключително бедни хора. Но това няма да се случи: през 2020 г. пандемията от Covid доведе до рязко увеличаване на бедността в целия свят.
Има още много. До 2030 г. всички момичета и момчета трябваше да "завършат безплатно, справедливо и качествено начално и средно образование, което да доведе до подходящи и ефективни резултати от обучението". До 2019 г. само 36 % от тях са постигнали минимални познания по четене, а само 51,6 % са постигнали целта по математика - проценти, които не се различават много от тези, когато целите бяха написани за първи път четири години по-рано. След това Covid влоши нещата.
Големи части от света не са близо до това да получат универсален достъп до модерни енергийни услуги. Най-слабо развитите страни не са близо до постигането на икономически растеж от поне 7 %. Майчината смъртност трябваше да спадне до 70 на 100 000 раждания до 2030 г. През 2020 г. обаче 223 майки на 100 000 умират по време на раждане. При сегашните темпове на подобрение смъртността все още ще надхвърля 200 след седем години.
Целите за устойчиво развитие не работят дори като реклама, за да привлекат вниманието към нуждите на света. Измерен чрез относителната популярност на търсенията в Google по темата, интересът в САЩ се нарежда на ниво 2 от 100, в сравнение със 72 в Зимбабве. И дори в Зимбабве целите са някак си маловажни: на всяко търсене по Целите за устойчиво развитие се падат почти осем търсения за ХИВ.
Целият процес на определяне на целите беше свързан с мобилизиране на усилията. Богатите държави трябваше да бръкнат в джоба си, за да предложат на развиващите се страни финансова подкрепа за постигане на целта за по-добро глобално бъдеще, като увеличат бюджета си за помощ до отдавна непостигнатата цел от 0,7 % от БВП. Това по някакъв начин щеше да мобилизира още много частни средства. Парите ще потекат.
Уви, това не се случи. Дори и да се добавят вноските, свързани с Covid и войната в Украйна, официалната помощ за развитие от богатите страни достигна само половината от целта. А частният сектор също не проявяваше интерес.
Може би тези недостатъци трябваше да се очакват. Както отбеляза Чарлз Кени от Центъра за глобално развитие, целите "изискваха напредък, който далеч надхвърля историческите норми". Но може би има начини да се начертае глобална стратегия за постигане на общо благосъстояние, която да не е обречена от самото начало на провал.
Най-очевидната поука, изтъкната още навремето от някои от по-раздразнените участници в създаването на Целите за устойчиво развитие, е, че може би е добре да се придържаме към цели, които могат да бъдат превърнати в задачи, подлежащи на измерване. "Да се гарантира, че хората навсякъде по света разполагат с необходимата информация и осведоменост за устойчиво развитие и начин на живот в хармония с природата", известна още като Цел 12.8, или съседната ѝ Цел 16.6 "да се развиват ефективни, отговорни и прозрачни институции на всички нива", не са подходящи за превръщане в измерими задачи.
Процесът на определяне на Целите за устойчиво развитие беше, меко казано, объркан. Замислени като усъвършенствани наследници на Целите на хилядолетието за развитие, измислени в кабинета на Кофи Анан, тогавашния генерален секретар на ООН, Целите за устойчиво развитие трябваше да представляват глобален консенсус за това какво означава устойчиво развитие. Това означаваше, че всеки има право на глас.
Това означава също, че списъкът с цели е почти комично дълъг. Сред тях са насърчаване на партньорствата между публичния и частния сектор, осигуряване на макроикономическа стабилност, засилване на "сътрудничеството Север-Юг, Юг-Юг и тристранното, регионалното и международното сътрудничество" в областта на науката, технологиите и иновациите и осигуряване на "достъп на дребните занаятчийски рибари до морските ресурси и пазари".
Те включват неща, които са извън приетите понастоящем граници на международното сътрудничество. Може би не бива да затаяваме дъх в очакване някое национално правителство да покани хората от Целите за устойчиво развитие, за да помогнат за "осигуряване на отзивчиво, приобщаващо, представително и участващо вземане на решения на всички нива".
Шегата настрана, но този вид списъци са не само твърде дълги и разтегливи. Те изобщо не са насочени към това, което знаем за възможностите за осигуряване на благосъстояние.
Помислете за единствената цел на хилядолетието, която беше постигната: намаляване на крайната бедност наполовина до 2015 г. Това стана най-вече благодарение на успешното включване на Китай в световната икономика, влизането му в Световната търговска организация и икономическия бум, предизвикан от износа, който избави милиони китайци от бедността. Международното определяне на цели и сътрудничество нямаха много общо с това.
Струва си да се помисли, че бъдещото благоденствие ще зависи най-вече от това, което развиващите се страни правят сами. Международният опит и средства могат да бъдат от решаващо значение за справяне с целеви, специфични предизвикателства - помислете за маларията, пневмококовата инфекция или ХИВ. Но многонационалната координация, каквато се очакваше да бъде постигната с целите за развитие, не води до развитие.
Това е ценен урок. Тъй като изменението на климата се превръща в настояще, глобалните усилия за ограничаване на въглеродните емисии заплашват да превземат целия международен дневен ред.
Един тесен, ограничен и прецизен набор от измерими цели за развитие отговаря на този момент много по-добре от разтегливия блян, завещан ни от мечтата за устойчиво развитие от 2015 г. Те трябва да бъдат формулирани незабавно. В противен случай извънредната ситуация, свързана с климата, ще погълне всички пари и внимание, които иначе биха могли да бъдат използвани за премахване на крайната бедност и осигуряване на оцеляването на майките в по-бедните краища на света.
Едуардо Портър е колумнист в Bloomberg Opinion, отразяващ Латинска Америка, икономическата политика на САЩ и имиграцията.