Бунтът в Русия подчертава крехкостта на петрола

Има нарастваща опасност от това да се разчита на суровина с непропорционален брой нестабилни производители, когато разходите за алтернативи са потиснати

07:52 | 29 юни 2023

Автор: Лиъм Денинг

Снимка: Bloomberg

Миналия петък сутринта едно от най-грабващите заглавия за Русия се отнасяше до един от нейните дипломати, който очевидно се бе самонанесъл на парцел земя в Канбера, противопоставяйки се на австралийското правителство в спор за ново посолство. Объркан, премиерът Антъни Албанезе отхвърли този служител на Москва като „някакъв тип, стоящ на стръкче трева“. Ах, Русия.

В рамките на 24 часа заглавията вместо това обсъждаха потенциален преврат във втория по големина износител на суров петрол в света (и най-големия притежател на ядрени оръжия). Още едно завъртане около слънцето по-късно, всички останахме да се чудим какво се е случило, ако изобщо се е случило нещо.

Цените на петрола, разбираемо, останаха неподвижни. По отношение на това какви барели текат и кой управлява Русия, нищо не се е променило. А пазарът на петрол е свикнал с драма, дори драма с вагнерски мащаб. В края на краищата, една истинска война в Украйна и последвалото прекъсване на енергийните връзки – понякога експлозивно – изпратиха петрола обратно до трицифрено ниво през 2022 г. за първи път от осем години. По-малко от 18 месеца по-късно цената всъщност е под нивото, в което беше в навечерието на инвазията.

Но привидната безследност на еднодневен бунт, воден от неясна фигура, Евгений Пригожин, опровергава по-фундаменталното предизвикателство пред нашата енергийна система, както е замислена в момента. Драмата в Русия през уикенда може и да не се оказа кой знае какъв катализатор, но е мощен симптом. В допълнителен обрат Прогожин се оказва неочакван съюзник едновременно на Big Oil и Big Transition.

Пазарът на петрол е колосът на съвременния свят, генериращ над 3 трилиона долара годишно, финансиращ цели нации и мобилизиращ човечеството. Гигантската скала прикрива нейната крехкост. Помислете: само три държави произвеждат повече от 40% от петрола в света. Едната, Саудитска Арабия, е абсолютна монархия, управлявана от импулсивен престолонаследник, опитващ се да направи немалкия подвиг да превърне своята нефтодържава в диверсифицирана, модернизирана икономика. Друга, Русия, е реваншистка, разпаднала се империя, в която бивш ресторантьор току-що разтърси автократичната структура на властта в рамките на един уикенд. Третата, САЩ, е по-стабилна в сравнение с другите две, но не и в момента спрямо собствената си история, като разделението по отношение на енергията и изменението на климата е само една пукнатина в по-голямата мрежа от институционални пукнатини.

Извън тези три, има по-малки, но все още значителни производители на петрол, които не са точно във върхово състояние: Нигерия, Ирак и Либия, за да назовем само няколко. Най-големите петролни запаси в света, приблизително над 300 милиарда барела, се намират под почвата на Венецуела, където по всяка вероятност икономическият и политическият упадък ще задържи по-голямата част от тях.

Има три други важни динамики. Първо, заплахата от изменението на климата и политиките, породени от това, сочат към идващ пик в търсенето на петрол. Второ, западните петролни компании са ограничени по отношение на инвестициите в ново предлагане, отчасти от тази заплаха за бъдещото търсене, но повече от наследството на лошото финансово управление през 2010 г., отблъскващо инвеститорите.

Трето, войната и по-широката промяна в международните отношения, включително търговията, променят основните договорености, при които петролът зае първенство в глобалната енергетика след Втората световна война. Голяма причина големите икономики да се чувстват комфортно да базират начина си на живот на гориво, внасяно от нестабилни части на света или от явни противници - като бившия Съветски съюз - беше стабилният, ръководен от САЩ ред за сигурност, повече или по-малко гарантиращ петролните потоци. Този ред все повече се поставя под съмнение, не на последно място от самите САЩ, опиянени от шисти – погледнете, например, свиването на раменете във Вашингтон, когато критично петролно съоръжение в Саудитска Арабия беше атакувано през 2019 г. САЩ също стават все по-спокойни с разгръщането на енергия (или санкциите срещу нея ) като оръжие.

Руският бунт, подобен на внезапната поява - и пропускане - на комета, служи да напомни на света за цялата тази потенциална нестабилност, която се крие под повърхността на петрола. На високо ниво светът разчита на стока с непропорционален брой политически или икономически нестабилни производители и където политиката и вкусовете на инвеститорите са се комбинирали, за да потиснат разходите за алтернативни източници в по-стабилни региони. Последните в края на краищата предложиха "застраховка" под формата на бумове на места като Северно море и Аляска след петролните шокове през 70-те години. Системата, която имаме днес, почива на слаби основи и по-малки толеранси.

Тази ситуация предлага подкрепа както за биковете на петрола, така и за неговите кандидат-гробари. Що се отнася до петрола, заплахите от чужбина означават увеличаване на местното предлагане в ехо на случилото се през 70-те години. Дори ако барелите от САЩ и съюзническите страни не винаги са най-евтините, те поне са защитени от вида катаклизми, олицетворени от бунта на Пригожин. От страна на прехода, бунтът на Пригожин е, подобно на самата руска война, само още една причина да се отървем напълно от петрола. Единственият начин наистина да неутрализираме заплахата от Русия и влиянието на други нефтодържави е да прекъснем пристрастяването си към горивото, което ги финансира.

Петролните бикове насърчават диверсификацията на доставките в рамките на съществуващата парадигма; привържениците на прехода настояват за диверсификация на търсенето до степен да разбият тази парадигма. И все пак в тези противоположни възгледи се крие лента на Мьобиус. Усилията да се сложи край на търсенето на петрол, като например електрификацията на превозните средства, предоставят причина да се въздържат инвестициите в ново вътрешно производство на петрол. И все пак последното, оставяйки ни по-уязвими на шокове, носи икономически и политически рискове, като се има предвид, че ще останем зависими от изкопаемите горива за години напред дори при розови сценарии за преход. Изменението на климата заедно с откритата агресия и нестабилността на Русия са печеливши аргументи за фундаментални промени в енергийните ни навици, които намаляват риска и от двете. За да стигнем дотам обаче, ние разчитаме на съществуваща система, чиято цялост се разрушава, колкото повече се опитваме да избягаме от нея.

До началото на тази седмица руснакът в Канбера също се бе отказал от битката. Каквото и да минава за нормално в отношенията между Австралия и Русия, без съмнение е непокътнато. Но светът днес е малко по-различен от това, което беше в края на миналата седмица. Получихме мощно, макар и кратко, напомняне за това колко хаос може да причини дори един човек на нашата енергийна система.

Лиъм Денинг е колумнист на Bloomberg Opinion, който отразява енергетиката и суровините. Бивш инвестиционен банкер, той е бил редактор на рубриката Heard on the Street на The Wall Street Journal и репортер за Financial Times.