Идеята, че централните банки трябва да определят целева инфлация над 2% има отдавнашна подкрепа сред много икономисти, включително бившия главен икономист на МВФ Оливие Бланшар, и остава наоколо дори на фона на усилията за намаляване на инфлацията. С появата на нови данни обаче аргументите за 2% - текущата цел на Федералния резерв на САЩ - изглеждат по-силни.
В Обединеното кралство основната инфлация се повиши до 7,1% през май. В еврозоната основната инфлация се задържа на около 5%. САЩ се справят само малко по-добре с основната инфлация над 4,5%.
Има известен шанс САЩ да преживеят пословичното „меко кацане“, но този сценарий е по-трудно да си представим за еврозоната и Обединеното кралство. Повечето ипотеки в Обединеното кралство са с плаващ лихвен процент, например, така че резкият натиск върху лихвените проценти от страна на Bank of England може да смаже пазара на жилища.
След пандемията нивата на инфлация се повишиха рязко в много страни поради различни причини: разхлабена парична политика, разхлабена фискална политика, шокове в цените на енергията и т.н. Голяма част от този излишък на политики беше погрешен, както отбеляза Лорънс Съмърс тогава. По-широкият смисъл е, че по време на кризи рискът от свръхреакция е много реален. Този факт трябва да измести сметките върху оптималната цел за инфлация.
Дълго време фокусът беше върху риска от недостатъчна реакция, например когато САЩ имаха твърде малко парични и фискални стимули след финансовата криза от 2008 г. Това беше късогледа перспектива и затова тези коментатори искаха цел за инфлация от да речем 4%, за да се ограничи възможността за недостиг на съвкупното търсене в бъдеще.
Представете си, че САЩ бяха последвали този съвет и бяха влезли в 2019 г. с цел за инфлация от 4%. Ако беше дошла същата пандемия и бяха предложени същите парични и фискални реакции, как щяха нещата да са различни?
Една от възможностите е, че щеше да има притеснения за прекомерна реакция, с вече високия процент на инфлация от 4% и по-малко щеше да бъде направено от парична и фискална страна. И все пак, дори при най-добрия сценарий, нивата на инфлация вероятно щяха да бъдат поне толкова високи, колкото при статуквото, като се има предвид, че САЩ започваха от по-висок базов процент на инфлация.
По-реалистично, вероятно щеше да има също толкова енергичен паричен и фискален отговор. По онова време привържениците на експанзията вярваха, че това ще запълни празнината в производството, вместо да повиши цените, и нито пазарите, нито повечето икономисти очакваха нещо като произтичащите от това нива на инфлация. Вероятно същите тези погрешни вярвания биха надделели при начална точка от инфлация от 4%.
Така че вместо да има инфлация в сегашния диапазон, тя щеше да е с няколко процентни пункта по-висока. Междувременно последвалите дилеми на централните банки щяха да бъдат по-трудни - и този по-висок процент на инфлация щеше да е навредил още повече на реалните заплати.
От днешна гледна точка е трудно да се каже дали е по-вероятна прекомерна или недостатъчна реакция към следващата криза. Но става все по-очевидно, че инфлацията остава изключително непопулярна от политическа гледна точка. Шансовете на британския министър-председател Риши Сунак за преизбиране, например, до голяма степен зависят от овладяването на инфлацията от Bank of England. Той дори обеща да намали инфлацията наполовина, точно както кандидатите на президента Джо Байдън за Федералния резерв обещаха да поставят инфлацията под контрол.
Възможно ли е стабилен процент на инфлация от 4% просто да не е политически стабилен? Партия, която защитава цел от 4%, може да бъде уязвима пред опозиционна партия, обещаваща по-ниска цел, или пред популистка партия, обещаваща някакъв въображаем „безплатен обяд“, който напълно премахва инфлацията. Когато за първи път беше предложена цел за инфлация от 4%, тези политически рискове изглеждаха много по-малко правдоподобни, отколкото днес.
Аргументите за „капана на ликвидността“ за инфлация от 4% са сложни и силно подозирам, че не са политически печеливши, предвид непопулярността на инфлацията. За добро или лошо, това вече не е свят, в който елитите могат просто да правят това, което смятат за най-добро, без голяма обществена подкрепа.
Възможно е да има начини за подобряване на настоящите мандати на централната банка, но преминаването към цел за инфлация от 4% не е един от тях. Винаги е било фантазия, че подобни политики ще предложат допълнителен слой защита. Вместо това, последните няколко години са още една илюстрация на една дългогодишна истина: Много е лесно за правителствената политика да създаде излишна инфлация, но е много трудно за нея да постави инфлацията под контрол.
Тайлър Коуен е колумнист на Bloomberg Opinion. Той е професор по икономика в университета Джордж Мейсън и пише за блога Marginal Revolution.