Веднъж Борис Джонсън заяви, че напуска журналистиката за политиката, защото никой не издига статуи на журналистите. Сега той отново оставя политиката за журналистиката или поне за живот на писане и рецитиране, но страната не е завладяна от спорове дали да издигне статуя първо на него или на Лиз Тръс.
Британската политическа система мрази Джонсън толкова интензивно, колкото Осуалд Моузли (бел-ред. - основател на Съюза на британските фашисти). Торите на Риши Сунак се надяват напразно, че бившият министър-председател ще се изчезне в залеза. Сунак се завърна от двустранната си среща с Джо Байдън - идеята на всеки британски премиер за рая - само за да намери своя предшественик отново завзел заглавията. Първата част на петък беше прекарана в разговори за скандалния списък с отличия на Джонсън, който присъждаше титли и рицарски звания на подмазвачи и приближени. Тогава, надвечер, политиката навлезе в срив, когато той публикува горчива тирада, казвайки, че напуска като депутат с незабавен ефект.
Консерваторите сега са изправени пред повече кошмари: три отделни вота, които е вероятно да загубят (двама ултра-верни на Борис - Надин Дорис и Найджъл Евънс - също подадоха оставка); трескави спекулации за плановете на Джонсън да си отмъсти на Сунак (писмото му за оставка обвини премиера, че е предал наследството на Brexit); и обновен дебат за съмнителната система за отличия на Великобритания. Това в момент, когато торите изостават с много от лейбъристите в проучванията на общественото мнение, когато любимият вестник на Консервативната партия, Daily Telegraph, се пуска за продажба и когато страната е разтърсвана от стачки и бавен растеж!
Как да разберем човека, който подаде оставка с такъв скандал в петък? Колкото и да ненавиждате Джонсън, важно е да признаете, че той е бил един от най-значимите политици на следвоенната ера. Великобритания никога нямаше да напусне Европейския съюз, ако не беше харизмата и амбицията на Джонсън. Преди той да хвърли тежестта си зад кампанията за напускане, Brexit беше детето на непознати консерватори като Бил Кеш и ядосани популисти като Найджъл Фараж. Непознатите и популистите нямаха шанс да мобилизират повече от една трета от населението.
Джонсън знаеше как да говори с широката маса на британския народ. Лесно е да се забрави, като се има предвид сегашната му непопулярност, че той е бил популярен кмет на Лондон - най-прогресивният и мултикултурен град на Великобритания - както и на перфектен изпълнител пред публика. Той също беше широко считан в кръговете на Тори като следващата звезда. Решението му да подкрепи напускането на ЕС преобрази Brexit в кръговете на торите от каузата на изкуфелите старчета, в която Камерън вярваше, че я е превърнал, в тази на страстта на младите турци. Британският политически елит го мрази със студена ярост: ако Маргарет Тачър унищожи следвоенния кейнсиански консенсус, Борис Джонсън унищожи европейския консенсус.
И все пак Джонсън е и една от най-несъществените исторически фигури в аналите. Колос не толкова с крака от глина, но с нищо зад фасадата. Влизането на Великобритания в ЕС беше резултат от години на подготовка. Неговият архитект - Едуард Хийт - размишлява дълбоко за това какво означава присъединяването. Джонсън изглеждаше шокиран, когато резултатът от референдума беше обявен сутринта на 24 юни 2016 г. Той нямаше идея какво да прави след това.
Поддръжниците на Brexit бяха рязко разделени между протекционистите, които искаха да поставят бариери пред глобализирания свят, и свободните търговци, които искаха да се отърват от всички търговски бариери. Джонсън се опита да угоди на двете страни - той щеше да договаря сделки за свободна търговия с всички и да построи 40 нови болници наведнъж - и в крайна сметка не постигна нищо.
Как се издигна подобна несъществена фигура на върха на британската политика? Джонсън беше може би първият политик-знаменитост. Всички успешни избрани служители имат вкус към театралността. Но Борис беше чиста и проста знаменитост.
От своите училищни дни в Итън той се превърна в марка - герой на Уудхаус, който се скрива зад маска от неприкрита некомпетентност. Той привлече общественото внимание, като пишеше забавни коментари в Daily Telegraph и се появявяше в популярни телевизионни сатири като Have I Got News for You. Той не е извършил нито една от редовната работа на политиката - управляващи правителствени служби, култивиране на съюзници, изнасяне на последващи парламентарни речи - защото валутата му бе знаменитост, а не постижение. Дори времето му като кмет на Лондон беше малко илюзия, защото той накара всички останали да свършат усилената работа, докато той маршируваше по парадите и прибираше заслугите.
Джонсън беше изключителен и с липсата на идеологически ангажименти. Консервативната партия е известна като прагматична партия, която цели да държи властта, а не да прокарва набор от идеи. Но Джонсън доведе тази идеологическа гъвкавост до крайности. Той бе хамелеон, който не само променя формата си през годините - той беше либерален кмет на Лондон, който веднъж се появи на гей парад, носейки розов стетсън, преди да стане огнедишащ популист - но също така отразява мненията на всеки, с който говори. Това е лоша рецепта за управление в най-добрите времена - да управляваш означава да избираш. Това е особено лошо в момент, когато се опитвате да оформите нов управленски консенсус след шок като Brexit.
Има трагичен елемент в падането на Джонсън. Най-голямата цел в живота на бившия депутат е да бъде обичан от всички. Ако е искал да бъде крал на света от детската стая нататък, както гласи семейната история, той искаше да бъде крал чрез народен възглас, а не чрез преврат. Желанието му за всеобщо признание беше особено силно, когато ставаше дума за либералните политически кръгове. Докато беше министър на външните работи, Джонсън беше поканен от чичо си Едмънд Фосет, автор на първокласна книга за либерализма, да говори на салон, посетен от водещи журналисти, академици и други достойни хора. Джонсън представи добросъвестна защита на Brexit, сякаш силата на неговия аргумент и красноречие биха обърнали езичниците и изглеждаше изненадан от враждебността на реакцията. Доналд Тръмп очевидно се наслаждава на презрението на либералния елит. Джонсън е наранен от това.
И все пак е трудно да съжаляваш клоуна. Джонсън е прекарал живота си, използвайки хора само за да ги изхвърли - очевидно жени (той има две бивши съпруги и поредица от бивши любовници), но също и колеги в журналистиката и политиката. Поразителното в реакцията на Консервативната партия на оставката му е колко малко депутати са излезли да го подкрепят. За Джонсън лоялността винаги е била еднопосочна сделка.
Мъжът, който иска да бъде обичан от всички, също придоби по-твърдо острие през последните години. Изявлението му за оставка е потопено в горчивина и жлъч. Той се е превърнал от популярна знаменитост в „британския Тръмп“, според странната фразеология на 45-ия президент. Той се научи да приема, че политическата му кариера сега е обвързана с разделение и демонизация. Неговата мечта за изцеление след Brexit, при което еврофилите да се покаят за глупавите си политики и партията на Торите да консолидира властта си над севера, се изпари. Brexit направи страната по-бедна и северът се връща към възраждащата се Лейбъристка партия.
Сега Джонсън е изправен пред тежък избор, докато наближава 59-ия си рожден ден. Или да се оттегли от политиката без нищо, което да покаже за дългата си кариера: без трайно политическо пренастройване, без група дисциплинирани последователи, без успешно предоговаряне на отношенията на Великобритания с Европа. Или да се върне в политиката по единствения начин, който му остава: преобръщане на естаблишмънта още веднъж чрез разпалване на народното негодувание - унищожавайте, защото не можете да създавате. Предвид това, което знаем за Джонсън, вторият е най-вероятният вариант.
Ейдриън Уулдридж е глобален бизнес колумнист за Bloomberg Opinion.