Какво се случва с неолиберализма?
Неговият бивш шампион, САЩ, изглежда се дистанцира от своята мантра за свободния пазар, насищайки политиката си в областта на климата с протекционистки мерки, докато разгражда СТО в полза на това, което съветникът по националната сигурност Джейк Съливан нарича „нов консенсус“ за „стратегия за модерна индустрия и иновации.“
Но най-ожесточената битка за идеологическата рамка, която пое властта през 80-те години на миналия век като управляваща парадигма в света - така нареченият Вашингтонски консенсус - се води на хиляди километри южно от Вашингтон, в Чили.
През 70-те години на миналия век чилийски икономисти, обучени от Милтън Фридман и единоверци от Чикагския университет, стартираха може би най-радикалния експеримент, известен на съвременната икономика, отстъпвайки огромни пространства от икономическа и социална политика на пазарите като въпрос на програмен принцип. Сега Чили е погълната от дълбок, често насилствен конфликт относно тези политики, които въпреки че доведоха до дългосрочен период на относителен просперитет, оставиха голяма част от населението да изнемогва.
За много развиващи се страни вътрешните битки в Чили може да имат по-голямо значение от безмислените разговори във Вашингтон, оформяйки дебатите за ролята на пазарите в Латинска Америка и извън нея. Битката продължава вече четири години. Резултатът от нея все още е трудно да се предвиди.
През 2019 г., седмици след като президентът милиардер Себастиан Пинера направи победна обиколка, наричайки Чили „истински оазис“ сред сътресенията в Латинска Америка, страната избухна. Чилийците излязоха на улиците срещу корпоративната алчност. Две години по-късно те избраха 35-годишния левичар Габриел Борич да замени Пинера на върха.
Избран съвет, силно наклонен наляво, изготви нова конституция, създаваща стотици държавно гарантирани права (на жилище, образование, здравеопазване, свободно време, сексуално образование, безплатни правни съвети, културно значима храна…) Борич беше обещал, че „ако Чили беше люлката на неолиберализма, ще бъде и негов гроб."
И все пак, изглежда, чилийците са променили мнението си. Миналата година те отхвърлиха утопичните предложения, измислени от бунтовниците. Миналата седмица те гласуваха за друг съвет, за да дадат още един шанс на конституционната реформа. Този път го подадоха надясно. На 7 май Хосе Антонио Каст, десният кандидат, когото Борич победи за президентския пост преди две години, отпразнува мнозинството на партията си, обявявайки победа над „онази левица, която заплашваше да започне всичко отначало“.
Би било погрешно обаче да се даде победа на пазарния фундаментализъм. Това, което се случва в Чили, е нещо повече от махало от пропазарно дясно към колективистично ляво и обратно. Това е израз на зараждащото се, но мощно недоволство на гражданите, които се чувстват пренебрегнати, неуважавани, маргинализирани от статуквото и въпреки това нямат ясна представа как да го променят или понякога дори кого да обвинят. Правителствата от Мексико Сити до Бразилия, Буенос Айрес до Лима и Богота трябва да вземат това под внимание.
През 70-те години Куба беше Полярната звезда на чилийския президент Салвадор Алиенде. Неговите икономически съветници черпят от „теорията на зависимостта“ и „структурализма“, за да се откъснат от пазарната икономика и да поемат „чилийския път към социализма“. Когато генерал Аугусто Пиночет го свали с кървав преврат през 1973 г., той призова „Чикагските момчета“ – продукти на усилията на Държавния департамент да привлекат чилийски икономисти на страната на САЩ в Студената война – да изградят нова ера на пазарно надмощие.
Сега чилийците отхвърлиха и двете. Това обаче не означава, че знаят къде искат да отидат. Те се движат без компас.
Подобни промени в настроението се наблюдават из цяла Латинска Америка. В Бразилия през последните 10 години политиката се редуваше отляво надясно и обратно. Аржентина изглежда вероятно ще се обърне в обратната посока. Лявият президент на Мексико от старата школа, Андрес Мануел Лопес Обрадор, се надява да заобиколи и двете страни, обгръщайки приятелските към "Уолстрийт" икономически политики с ретро реторика от 70-те години срещу „дребната буржоазия“.
Чилийският икономист Себастиан Едуардс има ценна гледна точка върху този конфликт. Като студент той работи за правителството на Алиенде, в отдела, управляващ византийския контрол върху цените. И той напусна Чили, след като силите на генерал Пиночет завзеха властта. Но въпреки че не е Чикагско момче, той е възпитаник на Чикагския университет. А през 90-те години той беше главен икономист за Латинска Америка в Световната банка.
Новата книга на Едуардс The Chile Project описва изграждането на неолибералния икономически модел на Чили – при който цените бяха освободени, компаниите бяха приватизирани, данъците намалени и пазарите привлечени, за да предоставят нарастваща гама от услуги – от образование и здравеопазване до чиста вода и пенсии за възраст. Въпреки грешните стъпки на левицата, откакто Борич дойде на власт през 2021 г., той заключава, че „неолибералната ера няма да бъде съживена“.
Въпросът е тогава какво ще заеме мястото ѝ?
Това, което е може би най-интересно, е, че въпреки кървавата история, вложена в силовата политика на Студената война, неолиберализмът на Чили не е просто дясна конструкция. Както посочва Едуардс, лявоцентристките правителства на „Concertación“, които поеха властта след оттеглянето на Пиночет през 1990 г., дори разшириха ролята на пазара, докато социалните разходи останаха близо до дъното на диапазона от страни в ОИСР.
Това не беше ирационално: Чили растеше бързо от 1986 г. насам. През 1985 г. нейният брутен вътрешен продукт на човек възлизаше само на около 75% от средния за Латинска Америка след отчитане на разликите в покупателната способност. До 2019 г., когато чилийците излязоха по улиците на Сантяго, БВП на глава от населението беше с над 50% по-голям. Concertación искаше да защити коккошката със златните яйца.
Но по този начин не успя да се справи със слабостите на модела. Те включват недостатъчни пенсии, издути студентски дългове и основното: неравенството в Чили остава сред най-високите в ОИСР. Когато студенти се втурнаха по улиците на Сантяго през 2019 г., привидно протестирайки срещу увеличението с 30 песо на цените на метрото, те скандираха „не става въпрос за 30 песо; става въпрос за 30 години“, препратка към 30-годишното управление на Concertacion.
Човек може да заключи, че въртеливото движение на чилийския електорат в крайна сметка ще се приземи върху някаква политически жизнеспособна платформа за реформа, може би посредата между крайностите, която тласка пазарите донякъде назад, разширява социалните разходи и предоставя на държавата по-голяма роля в критични услуги като здравеопазване, образование и пенсиониране.
Пишейки през септември миналата година, Едуардс предположи, че „по-голямата част от икономическата система, изградена от Чикагските момчета, ще бъде заменена от социалдемократическа система като тази, която преобладава в европейските и особено скандинавските нации“. Това е правдоподобно. В края на краищата има силни политически стимули за дясното и лявото в Чили да направят компромис и да произведат умерена конституционна реформа, която избирателите да приемат.
Това няма да е лош резултат. И може би, ако Чили намери своя начин да изгради това социалдемократическо равновесие, тя може отново да се предложи като модел на социално и икономическо управление, както направи, когато беше образец на неолиберализма. Предизвикателството този път е да разберем задълбочената фрустрация, която е обхванала Аржентина и Бразилия, Мексико, Колумбия и Перу, и да помогнем на хората да бъдат избавени от нестабилната политика, която неолиберализмът помогна да отприщи.
Едуардо Портър е колумнист в Bloomberg Opinion, отразяващ Латинска Америка, икономическата политика на САЩ и имиграцията.