През последните три години управляващите елити в Близкия изток и Северна Африка се поздравяват за това, което според тях е нова епоха в арабската дипломация, или поне биха искали и ние да мислим така. В американските външнополитически кръгове се говори за следното: Тъй като САЩ губят интерес (или, в някои интерпретации, се отказват от ангажиментите си) към арабския свят, регионалните лидери умело се договарят помежду си и с други световни сили, за да решат дългогодишни проблеми.
Много скорошни регионални инициативи – от Авраамовото споразумението с Израел до саудитско-иранското споразумение - бяха дадени като пример за тази нова дипломатическа ловкост. Основното послание е, че арабите не се нуждаят от западни решения на кризите сред тях.
Това виждане удобно пренебрегва факта, че много от кризите са създадени от действащите лица, които сега заемат централно място като държавници. Да разгледаме само един пример: Престолонаследникът на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман беше основният двигател на тресавището в Йемен, от което сега се опитва да се измъкне, като се споразумее с Ислямската република. Това не е държавническо поведение, а по-скоро подчинение.
Все пак идеята, че регионалните играчи се справят с проблемите си, отговаря на двупартийния консенсус във Вашингтон, че САЩ трябва да намалят дипломатическото си присъствие в арабския свят и да пренасочат ресурси към други кризисни зони, като Източна Азия, а напоследък и Източна Европа.
Тогава в една арабска страна избухва война. Кървавото съревнование за власт между генерали в Судан представлява ново предизвикателство за новата арабска дипломация. Едно е да се водят преговори по време на пауза в конфликт, който е изчерпал участниците в него - например в гражданските войни в Йемен или Сирия - а съвсем друго е да се организира примирие в разгара на вихрушка от насилие между решителни воюващи страни, които едва сега започват да се бият.
Прекратяването на огъня, организирано от САЩ, Европейския съюз и ООН, така и не се задържа: Главните действащи лица - началникът на армията Абдел Фатах ал-Бурхан и ръководителят на паравоенните сили Мохамед "Хемедти" Хамдан Дагало - не проявиха интерес към прекратяване на действията на своите сили. И двамата се борят за върховното ръководство на Судан - страна, която е колкото арабска, толкова и африканска.
Както и в Йемен, кризата в Судан в немалка степен е предизвикана от арабските страни. Когато преди четири години 30-годишната военна диктатура на Омар ал-Башир беше свалена от народно мирно въстание и заменена от преходно правителство от цивилни и генерали, големите арабски държави избраха да подкрепят последното. Египет, ръководен от генерал, който сам беше взел властта с преврат, се присъедини към Бурхан. Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства подкрепиха Хемедти, които услужливо изпратиха бойци на RSF, за да обслужват техните интереси в Йемен. Нямаше никакво значение, че и Бурхан, и Хемедти са обвинени в участие в геноцида в Дарфур.
Когато генералите, които тогава действаха съгласувано, изхвърлиха цивилните от правителството и поеха контрола в Хартум, арабските държави не се интересуваха от потъпканите стремежи на суданците. Военното ръководство им беше подобаващо благодарно: През декември миналата година, след като генералите обявиха прозрачно неискрено споразумение за възстановяване на гражданското участие в правителството, един консорциум ot емирствата подписа предварителен договор на стойност 6 милиарда долара за изграждане на ново пристанище и друга инфраструктура на брега на Червено море. Сраженията между силите на Бурхан и Хемедти би трябвало да покажат на арабските им покровители, че на генералите не може да се вярва. По-добре би било да се сключват сделки с гражданско правителство, в което няма военна намеса.
Като се има предвид, че генералите имат малко други финансисти и доставчици на оръжие, арабските държави имат възможност да ги обуздаят. Те би трябвало също така да могат да използват задълбочаващите се връзки с Москва, за да ограничат ролята, която играе руската група "Вагнер". Най-голямото предизвикателство за саудитците, египтяните и емирствата обаче е да се откъснат от историческата си склонност да фаворизират силоваци и военачалници. Сега това би било убедителна демонстрация на "новата арабска дипломация".
Боби Гош е колумнист на Bloomberg Opinion, отразяващ международната дипломация. Преди това той е бил главен редактор в Hindustan Times, управляващ редактор в Quartz и международен редактор в Time.