През юли съюзниците от НАТО ще се съберат във Вилнюс за втората си среща на върха, откакто руският президент Владимир Путин започна войната си срещу Украйна. Този път те ще бъдат 31, след като Финландия се присъедини към клуба в пряк отговор на войнствеността на Путин. Какво трябва да решат?
По един или друг начин всяка дискусия ще засяга Путин. Заплахата, която той представлява, засяга не само страните извън НАТО като Украйна или Молдова, но също и съюзниците на НАТО, включително Естония, Латвия и Литва. И докато някои точки от дневния ред във Вилнюс може да изглеждат безспорни, други поставят дилеми.
Най-лесната категория трябва да бъдат ресурсите. НАТО се нуждае от повече. Така че съюзниците трябва да постигнат обвързващо споразумение да харчат най-малко 2% от брутния си вътрешен продукт за своите въоръжени сили.
НАТО също трябва да има повече власт относно това къде отиват тези пари. На една страна може да бъде казано да строи по-малко подводници, на друга да инвестира повече в изтребители и т.н.
По-фундаментално, съюзниците трябва официално да се откажат от старата си стратегия за възпиране чрез „наказание“ или „отмъщение“. Този модел предполагаше, че в случай на руска атака врагът първоначално ще завладее части от територията на НАТО. Тогава обаче САЩ и други съюзници ще се притекат на помощ, освобождавайки приятели и прогонвайки Русия с невероятна сила.
Може би противоречащо на интуицията, възпирането чрез отмъщение имаше повече смисъл в сравнително мирния дух на времето на предходната ера, символизиран от Основополагащия акт НАТО-Русия от 1997 г. Неговата предпоставка беше, че Русия и Западът „ще изградят заедно траен и приобщаващ мир“, основан на „взаимно доверие и сътрудничество“. Русия обеща да се държи прилично в Източна Европа, а НАТО обеща да не разполага големи сили или страшни оръжия в източните си страни членки - и със сигурност няма ядрени оръжия - за да избегне заплахата или провокацията на Кремъл. Това също означаваше, че съюзниците не биха могли да спрат изненадваща руска атака.
Путин едностранно унищожи основата за това мислене на НАТО. Първо, той безразсъдно изостави Основополагащия акт, когато превзе Крим през 2014 г. и нахлу в останалата част от Украйна през 2022 г. Второ, неговите войски, като извършиха зверства в Буча и други украински територии, които превзеха, показаха какво ще очаква балтийски, поляци или финландци. Възпирането само чрез ответни мерки вече не е достатъчно.
Така че НАТО трябва изрично да се присъедини към „възпиране чрез отказ“. Това е жаргон за защита на „всеки сантиметър“ от територията на НАТО, като се започне от първия – тоест спиране на руснаците, преди да окупират която и да е територия. За да направи този вид възпиране надежден, НАТО трябва да има вдъхващи страхопочитание сили не само в тила - в американските бази и ядрените силози в Германия, например - но и отпред.
След като Путин превзе Крим, алиансът направи лека стъпка в тази посока с т. нар. „засилено предно присъствие“. То се състои от четири многонационални бойни групи в Естония, Латвия, Литва и Полша. Миналата година алиансът добави още четири — в България, Унгария, Румъния и Словакия.
Но тези разполагания редуват войниците на влизане и излизане и по замисъл са малки. Това беше част от старата обосновка да се опитваме да не провокираме Путин - която той направи остаряла, превръщайки се в параноичен и негодуващ агресор със или без провокация. Така че предното присъствие на НАТО трябва да се превърне в постоянна бойна сила, с цели бригади вместо обикновени батальони, всеки въоръжен до зъби.
Това повдига въпроса за ядрените оръжия. След инвазията си Путин многократно е нарушавал ядрените табута, като е заплашвал с тактически удари. Само онзи ден той отново вдигна залога, когато каза, че ще разположи ядрени оръжия в съседен Беларус. (Той може вече да има бойни глави в руския анклав Калининград, между Литва и Полша.)
НАТО трябва да демонстрира на Путин, както и на възможните му съперници в Русия и диктаторите подражатели навсякъде по света, че никога няма да толерира подобно ядрено сплашване или шантаж. В противен случай Путин ще продължи да го прави и други режими - като се започне от иранските молли - ще се надпреварват да получат свои собствени бойни глави и да го копират. Светът ще се превърне в ядрена кибритена кутия.
Най-мъчителният въпрос засяга Украйна. Неяснотата относно нейното бъдещето ѝ в НАТО е фактор за напрежението между Русия и Запада поне от 2008 г., когато алиансът заяви, че Украйна и Грузия „ще станат членове“ – но в някакъв неопределен момент в бъдещето. Това остави Киев една четвърт вътре и три четвърти навън, като същевременно позволи на Путин да върти своя разказ, че Западът се стреми да обкръжи Русия.
Днес има сериозни аргументи за приемането на Украйна. След войната тя така или иначе ще има нужда от гаранции за сигурност от Запада. А перспективата за членство - подобно на присъединяването към Европейския съюз, което Брюксел обеща миналата година - ще допринесе за морала на украинците, докато се борят за националното си оцеляване.
Едно от съображенията при претеглянето на разширяването на НАТО трябва да бъде дали потенциалният член ще направи алианса по-силен или по-слаб. Това може да не е било най-важното през 2017 г., когато Черна гора се присъедини – но това беше преди инвазията на Путин. Финландия наистина прави НАТО по-силен, както и Швеция ще направи, когато се присъедини. Украйна не би.
Освен това обещанието за приемане на Украйна в НАТО би компрометирало друг императив. САЩ и техните съюзници никога не трябва да диктуват на Киев своите цели за защита или условията на мирните преговори. Но ако всички съюзници бяха обещали да защитят Украйна, съдбите им биха се преплели и това може да вкара алианса в нежелана война.
До известна степен, разбира се, съдбите на Украйна и Европа вече са свързани. Ето защо Западът трябва да подкрепи Украйна с всичко, което има, с изключение на член 5. Освен това, най-доброто, което НАТО може да направи, е да не остави никакво съмнение в Москва, че всяка атака срещу който и да е съюзник ще доведе до сигурно поражение на Русия.