Паричната политика не е единственият виновник за тази банкова криза

Погрешно е да се предполага, че има просто решение относно недостатъците на нашите финансови системи и икономики

18:04 | 1 април 2023
Обновен: 18:12 | 1 април 2023

Автор: Николета Рилска

Снимка: Al Drago/Bloomberg

Кой всъщност е виновен? Защо 15 години след началото на последната финансова криза може да се окаже, че сме свидетели на друга? За мнозина това се дължи на дългия период на свръхниски лихвени проценти, наложени от централните банки. За други е виновен култът към спасителя. Не е нужно да се търси надалеч, за да се открие интелектуалния произход на подобни възгледи. Те са заложени в австрийската икономика. Както го казва Брад Делонг, автор на икономически книги, възгледът е, че „пазарът дава, пазарът взема; благословено да е името на пазара!”. Австрийците обаче не са съвсем прави. Не са и съвсем сгрешили, пише Financial Times.

Същността на аргумента е, че трансатлантическата финансова криза от 2007-15 г. е продукт на прекалено разхлабена парична политика. Впоследствие на тази политика, плюс спасителните програми, е осуетено съзидателното унищожение, което щеше да върне икономиката към добро здраве. И накрая, след пандемията от коронавирус - друг изблик на прекалено разхлабена парична политика - съчетано с агресивна фискална политика, се стигна до ускоряване на инфлацията и още повече финансова нестабилност.

Какво стои зад финансовата криза?

Великобритания емитира обвързани с инфлацията държавни облигации от началото на 80-те години на миналия век. Най-забележителната характеристика на тази програма е огромният спад на реалната доходност от 5 процента през 1992 г. до 1,2 процента през 2006 г., след това минус 1,4 процента през 2013 г. и минус 3,4 процента през 2021 г.

Само централните банки обаче не биха могли да осигурят спад с повече от осем процентни пункта в реалните лихвени проценти за три десетилетия. Ако този огромен спад на реалните лихвени проценти беше несъвместим с нуждите на икономиката, човек със сигурност щеше да види предварително задаващата се инфлационна вълна.

И така, какво стана? Големите фонови промени бяха свързани с финансовата либерализация, глобализацията и налагането на Китай на световната икономика. Последните два процеса не само се отразиха на инфлацията. Също така представиха държава с колосални излишни спестявания на световната икономика. В допълнение, нарастващото неравенство в страните с високи доходи, съчетано със застаряващото население, създаде огромни излишни спестявания в някои от тях, особено в Германия. След това се появиха мащабните инвестиции, подхранвани от кредити, особено в жилищния сектор, за да се балансира глобалното търсене и предлагане. За щастие или не, финансовата либерализация улесни този кредитен бум.

Всичко това доведе до финансовата криза. Тогава взетото решение беше свързано с основната идея да не се стига до нова голяма депресия. Но като се имат предвид реалните процеси в световната икономика и въздействието на кризата, няма нищо изненадващо от наличието на ясна фискална подкрепа или свръхразхлабена парична политика. Първото вече е изключено, така че остава второто.

Данните за паричното предлагане обясняват защо изключително ниските лихвени проценти и количественото облекчаване са жизненоважни. След финансовата криза имаше продължителни периоди, когато частният принос за растежа на паричното предлагане беше отрицателен, тъй като кредитът се свиваше. Ако лихвените проценти бяха по-високи, паричното предлагане щеше да се срине. Не е ясно дали съответните отговорни институции имат способността да подпомогнат търсенето чрез стабилизиране на паричното предлагане. Но да се остави да избухне е друг въпрос. Милтън Фридман би счел действията на централните банки за стабилизиране на растежа след финансовата криза за съществени.

После се случи коронавирусът. В този момент паричните и фискалните власти направиха, както се оказа, големи грешки. Според Международния валутен фонд (МВ)Ф структурният фискален дефицит на страните от Г-7 е скочил с 4,6 процентни пункта между 2019 г. и 2020 г. и почти не се е свил през 2021 г. Тази комбинация подхранва скока в търсенето, по-голям от този при предлагането, което може да се посрещне, като се имат предвид многократно налаганите блокировки в Китай заради Covid-19 и войната в Украйна. Резултатът е временно нажежена инфлация и високи лихвени проценти, което предизвика нов шок в явно крехката банкова система.

Накратко, централните банки не са злите кукловоди, както ги представят някои въображения, а марионетки под контрола на по-могъщи сили. Да, те направиха грешки. Може би паричната политика трябваше да се „облегне на вятъра“ по-скоро преди финансовата криза. Количественото облекчение приключи малко по-рано след тази криза и паричната подкрепа беше оттеглена по-бързо през 2021 г. Но като се има предвид американската либерализирана финансова система и огромните шокове за световната икономика, е малко вероятно някакъв друг вариант да може да осигури по-различен резултат. Кризите бяха неизбежни.

Разбира се, вместо да критикуват легионът от критици трябваше да посочат точно какво биха препоръчали и какви ефекти биха очаквали да имат техните алтернативи. Колко високи трябваше да бъдат лихвите? Колко голям финансов колапс, икономически спад и нарастване на безработицата биха очаквали след финансовата криза? Защо си въобразяват, че фирмите биха инвестирали повече, ако лихвените проценти бяха по-високи? Дори ако производителността можеше да се повиши чрез унищожаване на фирми „зомбита“, защо това би било нещо добро, ако разходите включват по-ниска продукция за продължителен период?

Като всички човешки институции, централните банки са несъвършени и понякога некомпетентни. Но те не са луди. Гледната точка, че това, което се е объркало с нашите икономики през последните няколко десетилетия, е главно разхлабената парична политика, е извод. Той се основава на заблудата, че има просто решение за недостатъците на нашите финансови системи и реални икономики. Нещата не биха били чудесни, ако централните банки стояха със скръстени ръце. Не можем да премахнем демократичната политика. Икономическата политика трябва да се адаптира към нашия свят, а не към 19-ти век.