За всички вас, които следите банковите кризи в САЩ и Европа и се питате защо всичко това се случва отново, имам лоши новини: независимо какви закони са приети или какви разпоредби са издадени, банковите кризи ще се повтарят - и то не рядко.
Има смисъл да се опитаме да ограничим и предотвратим тези кризи и системните реформи, които САЩ и ЕС наложиха преди повече от десетилетие, бяха подходящи. Но има ограничен брой действия, които могат да се предприемат. Отчасти причината е в природата на самото регулиране, а също и защото повече ограничения, наложени на банките, неизбежно ще доведат до повече финансово посредничество извън банковата система.
Помислете за класическия банков модел, при който ликвидните пасиви се използват за финансиране на относително неликвидни, трудни за оценяване активи, като заеми за предприятия. Това несъответствие между качествата на активите и пасивите е основната причина изобщо да имаме нужда от банки. Но е и причината те да са толкова трудни за регулиране: ако стойността на банковите активи не е напълно прозрачна за пазара, тя няма да бъде напълно прозрачна нито за регулаторите, нито пък за вложителите.
Един подход към това предизвикателство е да се ограничат банките до „по-безопасни“ активи и да се наложат капиталови изисквания. Това са добри идеи, но те не решават проблема. От една страна, ако банките са ограничени до по-сигурни активи, това ще ги направи по-малко печеливши в нормални времена и ще ги доближи до неплатежоспособност в трудни времена.
От друга страна, усилието да направим банките по-сигурни може ефективно да насочи риска към други сектори на финансите. Може да се премести във фондове на паричния пазар, кредитори за търговски кредити, финтех, застрахователни компании и другаде. Тези институции обикновено са по-малко регулирани от банките и нямат същия вид пряк достъп до прозореца за отстъпки на Федералния резерв.
Това не е просто хипотетично: по време на кризата от 2008 г. имаше големи проблеми както с фондовете на паричния пазар, така и със застрахователните компании.
Има изкушение, в светлината на последните събития, да се затегнат значително банковите капиталови изисквания - да се повишат до, да кажем, 40%. Отново, това би направило банките по-сигурни, но не би направило непременно финансовата система като цяло по-сигурна.
И така политиците позволяват на банките да продължат по своя потенциално несигурен път. Каквито и да са причините, остава фактът, че банковите регулации имат таван колко строги могат да станат, преди финансовият риск да започне да се разпространява към други, вероятно по-опасни, ъгли на системата.
За да бъда ясен, аз не настоявам за нулево регулиране. Мисълта ми е, че всеки регулаторен режим е временна корекция, а не постоянно решение. Това е една продължаваща игра на криеница. Това е недостатък, присъщ на всички регулации: както регулаторите, така и регулираните са склонни да прилагат ретроспективна дефиниция на рисков актив или портфейлна позиция.
По време на финансовата криза от 2008 г. например имаше прекомерна концентрация на деривати в AIG, което по-късно наложи нейното спасяване. Финансовите деривати придобиха лошо име в много кръгове, а държавните ценни книжа бяха разглеждани като сигурно убежище. При Silicon Valley Bank проблемът беше обратният: нейното портфолио не беше достатъчно хеджирано с деривати и лихвени суапове, което я правеше уязвима на големи колебания в лихвените проценти. Трябваше да използва повече деривати.
Достатъчно лесно е да се каже: „Можем да напишем разпоредби, така че това да не се случва отново.“ Но тези разпоредби няма да попречат на нови видове грешки.
След това възниква въпросът за бавно засилващия се морален риск. Често кризите водят до някакъв вид спасяване, което от своя страна намалява поне някои гаранции за риск за следващия път.
Най-големият проблем обаче може би е, че в една здрава икономика финансовият сектор има тенденция да расте по размер. Финансовото посредничество обикновено се прилага за богатство, а не за доходи. И все пак с течение на времето съотношението на богатство към доход има тенденция да се покачва. Икономиките произвеждат повече, много структури стават по-трайни, а възвръщаемостта на инвестициите се увеличава над и отвъд амортизацията. По този начин размерът на финансовия сектор става все по-голям спрямо БВП, дори ако това е приблизително постоянна част от богатството.
Тъй като финансовият сектор става все по-голям, може ли наистина целият да бъде спасен, с неизбежно ограничени ресурси? Може ли всичко да се наблюдава толкова внимателно, независимо дали чрез държавни или частни пазарни стимули? Има ли достатъчно голямо предлагане на наистина сигурни активи, като краткосрочни съкровищни облигации, за покриване на рисковете? Отговорът на всички тези въпроси рано или късно е не.
Ето защо, ако ме попитате кога трябва да се подготвите за следващата финансова криза, отговорът ми винаги e ... сега.
Тайлър Коуен е колумнист на Bloomberg Opinion. Той е професор по икономика в университета Джордж Мейсън и пише за блога Marginal Revolution.