Идеята определено бе да се впечатли. На медийно събитие в Пекин висшият китайски дипломат позира за пред камерите, докато секретарят на Върховния съвет за национална сигурност на Иран и съветникът по националната сигурност на Саудитска Арабия се ръкуваха. С насърчението на Китай Иран и Саудитска Арабия, най-старите съперници на Близкия изток, се съгласиха да възобновят дипломатическите отношения.
Основното послание е пресметнато да изненада: Китай, който отдавна не желае да се намесва в проблемите на други хора, най-накрая е готов да поеме миротворческите отговорности на световна сила. Гмуркайки се директно в дипломатическия дълбок край на басейна, Пекин се захваща с една от най-неразрешимите вражди в света.
Кой би могъл да се оплаче от всичко това? Дори администрацията на Байдън, която е дълбоко подозрителна към нарастващите глобални амбиции на Китай, беше принудена да приветства съобщението. „Ние подкрепяме всяко усилие за деескалация на напрежението там“, каза говорителят на Белия дом Джон Кърби. „Смятаме, че е в наш интерес.“
Но в тази картина има по-малко, отколкото се вижда на пръв поглед. При по-внимателно разглеждане ролята на медиатора е надценена, както и същността на споразумението. Иранците и саудитците работеха за разведряване в продължение на две години, подпомагани от няколко посредници - по-специално Ирак и Оман. Китай влезе в играта късно, след като условията бяха договорени. Но на Техеран и Рияд им подхожда да позволят на Пекин да наблюдава окончателното парафиране – и да си присвои заслугите. В крайна сметка Китай е най-големият купувач в света на това, което Саудитска Арабия и Иран продават.
Печатът на одобрението на Китай придава на сделката по-голяма важност, отколкото иракския имприматур, да речем. Американско одобрение никога не е било в плана, предвид дългогодишната враждебност между САЩ и Иран, но саудитците държаха администрацията на Байдън в течение на напредъка през цялото време.
Напредък към какво точно? Двете страни се споразумяха да отворят отново посолствата, за да „изяснят недоразуменията“ (както се изрази Али Шамхани, секретар на Съвета за сигурност на Иран) и да си сътрудничат за регионалната сигурност в Персийския залив. Първото от тях е най-сигурното, слагайки край на противопоставянето, започнало с подпалването на саудитското посолство в Техеран през 2016 г. от ирански протестиращи.
Но присъствието на пълноправни посланици в Техеран и Рияд не допринесе много за облекчаване на антагонизма в миналото. Що се отнася до регионалната сигурност, най-голямата заплаха за Персийския залив представляват атаките на Иран - най-вече чрез подставени лица в Йемен и Ирак - срещу саудитски цели. Едва ли може да се разчита на лисицата да сътрудничи за сигурността на кокошарника.
За да има някакво съдържание в споразумението, иранците ще трябва да оттеглят своите сурогати в Йемен, където Саудитска Арабия е затънала в конфликт с подкрепяните от Техеран Хуси. Фактът, че съобщението в Пекин не беше предшествано или дори придружено от открито заявено иранско обещание в този смисъл, е показател за отчаянието на Рияд да се измъкне от блатото. Възможно е да са дадени тайни уверения, но саудитците ще знаят, че не трябва да се доверяват на думата на страната, която държи бича.
Саудитците също така ще са наясно с пряката заплаха от Иран, независимо дали чрез ядрените му амбиции (програмата му за обогатяване на уран сега е на косъм от производството на оръжия), производството му на балистични ракети с все по-голям обсег и преполагаемото закупуване на най-съвременните руски бойни самолети. Ето защо престолонаследникът принц Мохамед бин Салман, фактическият владетел на кралството, сега търси гаранция за сигурност от САЩ и достъп до повече американски оръжия в замяна на нормализиране на отношенията с Израел.
Освен това има търговски съображения: износът на суров петрол за Китай, нарушаващ санкциите на Иран, изяжда саудитския дял на този пазар.
Като се имат предвид тези трудни реалности, споразумението, обявено в Пекин, едва ли ще промени значително рисковете от конфликт между Иран и Саудитска Арабия. Но това означава, че Китай ще трябва да се бори с проблем, с който никой друг не иска да се занимава.
Боби Гош е колумнист на Bloomberg Opinion, отразяващ международната дипломация. Преди това той е бил главен редактор в Hindustan Times, управляващ редактор в Quartz и международен редактор в Time.