Значението на войната в Украйна за западния свят се крие най-вече в нейната география: Войната се води в Европа, само на малко разстояние от някои от най-богатите и най-миролюбиви държави в света. В първите седмици на конфликта изобилстваха паралели с предишни европейски войни, най-вече със Зимната война, разгърната от Съветския съюз срещу Финландия. Но войната, на която нахлуването на Владимир Путин в Украйна започва да прилича най-много, вече се е водила в далечна Месопотамия.
Всяко историческо сравнение е разтегливо - историята не се повтаря напълно. И все пак за читателя на главите от биографиите на Саддам Хюсеин, които се занимават с войната между Ирак и Иран, паралелите са неизбежни.
Привидно опитвайки се да попречи на Ислямската революция в Иран да се разпространи сред голямата шиитска общност в страната му, Саддам Хюсеин първо започва бомбардировки на иранските военни летища, а след това в края на септември 1980 г. изпраща танкове в съседната страна. Путин също се опитва да представи инвазията си като превантивна - за него "неонацисткият режим" в Украйна създава "антируска държава", плацдарм на враждебния Запад, в непосредствена близост до границите на Русия.
"Не желаем нито да унищожим Иран, нито да го окупираме", заявява иракският външен министър Тарик Азиз 11 дни преди началото на инвазията. Руските официални изявления съвпаднаха с това почти дословно - и още през октомври 2022 г. самият Путин заяви: "Никога не сме си поставяли за цел да унищожим Украйна."
Военните цели на Саддам през 1980 г. бяха също толкова неясно дефинирани, колкото и тези на Путин през 2022 г.: конкретика, удавена в националистическа реторика. Докато Путин се сравняваше с цар Петър Велики, който според него е отвоювал голяма част от историческите руски земи, Саддам се стилизираше като поредния Саад Ибн Аби Уакас, арабския генерал, който разбива числено превъзхождащата го персийска армия през 636 г., или дори като поредния Навуходоносор, вавилонския цар, който завладява Йерусалим през 587 г. пр. н. е.
Подобно на Путин през февруари 2022 г., Саддам през 1980 г. е виждал, че страната му побеждава в блицкриг (визията му произтича, донякъде контраинтуитивно, от израелската победа в Шестдневната война през 1967 г.).
"По всичко личи, че той е очаквал войната да продължи само няколко дни", пише Саид Абуриш в "Саддам Хюсеин: Политиката на отмъщението", публикувана през 2000 г.
Иракските сили напредват по широк фронт, превземат някои села и градове и първоначално изглеждат много по-силни от слабо въоръжените си ирански противници. И все пак, подобно на Русия на Путин, Ирак не успя да унищожи иранските военновъздушни сили на земята и да установи пълно превъзходство във въздуха и скоро стана ясно, че фронтовата линия е твърде дълга, за да могат иракските войски да поддържат първоначалния натиск. Подобно на Путин 42 години по-късно, Саддам е подценил бойния дух на врага си; младите, често лошо обучени ирански доброволци се оказват равностойни на професионалните му военни.
Ефраим Карш и Инари Рауци пишат в своята политическа биография от 1991 г. "Саддам Хюсеин”:
В продължение на месеци иракските войски се окопават в набързо подготвени отбранителни позиции, подложени са на трудностите на климата и самоубийствените атаки на иранските милиции и започват да губят всякакво чувство за цел. Тази загуба на воля, отразена в докладите за проблеми с дисциплината и нарастващия брой дезертьорства, както и в големия брой взети иракски военнопленници и изоставени оръжия, беше използвана максимално от революционния режим в Техеран.
Ако това ви звучи познато, то е защото сте чели доклади за лош морал, избягване на задълженията и дори бунтове сред нахлуващите руски войски.
Блицкригът се проваля до голяма степен защото Саддам се опитва сам да командва инвазията си - "до действия на ниво взвод и бомбардиране на незначителни тактически цели", според Абуриш. Очевидно силното участие на Путин в тактическите решения до пролетта на 2022 г. напомня за тежката ръка на Саддам - а нито Путин, нито Саддам някога са служили в армията на каквото и да е ниво.
През пролетта на 1981 г. силите на Саддам вече не напредват; освен това през май същата година иранците си връщат символично важния град Хорамшахр, който иракската пропаганда нарича Ал-Мухаммара (практиката да се използват различни имена за градовете е широко разпространена и днес - много прокремълски канали в Телеграм например използват съветското име Артьомовск за град Бахмут, където в момента бушуват най-тежките боеве във войната). Неуспехът накара Саддам да укрепи границата с Иран, опасявайки се от контраатака - нещо, което Русия прави днес в Белгородска и Курска област след украинските военни успехи от миналата есен.
В същото време, подобно на Москва две десетилетия по-късно, Багдад, с оживената си търговия и без видими дефицити или отбранителни мерки, не изглеждаше и не се чувстваше като столица на страна във война.
"Вместо да концентрира повечето от иракските ресурси върху военните усилия и, подобно на Иран, да подчертава добродетелта на саможертвата, иракският президент се стремеше да докаже на народа си, че може да води война и едновременно с това да поддържа атмосфера на обичайния бизнес", пишат Карш и Рауци.
Подобно на руснаците днес, иракчаните се примиряват със загубите на бойното поле, не на последно място защото правителството на Саддам предоставя на семействата на загиналите безплатни автомобили, парцели и безлихвени строителни заеми. Правителството на Путин също изплаща достатъчно обезщетения, за да си купят нова кола руско производство.
Оказа се, че и двете страни са в състояние да издържат още седем години на непрекъснати боеве, в които се губят и възстановяват сравнително малки части от територията, използват се химически оръжия, а ирански градове се бомбардират и атакуват с ракети, тъй като Саддам - подобно на Путин през последните две години - нанася ответни удари по гражданската инфраструктура, за да компенсира неспособността си да спечели решително на бойното поле.
Тази устойчивост и от двете страни се обяснява отчасти с отношението на САЩ: Свръхдържавата нямаше нищо против дългата война между заклетия враг аятолах Хомейни и панарабисткия диктатор Саддам. САЩ в повечето случаи клоняха в полза на Ирак, считайки Саддам, светски управник, за по-малкото зло - но тайно продаваха оръжия на Иран в рамките на сделката Иран-Контра. В сегашния конфликт, разбира се, САЩ и техните съюзници са твърдо на страната на Украйна - но те няма да се намесят пряко. Русия има огромни запаси както от жива сила, така и от въоръжение, така че воюващите страни са повече или по-малко балансирани, точно както Иран и Ирак навремето.
Войната обаче е изтощителна. Към 1987 г. ирано-иракският конфликт е един от най-продължителните конфликти на ХХ в. Саддам е готов да изтегли войските си в съответствие с резолюция на ООН, но това не е достатъчно за Иран, който, подобно на Украйна днес, изисква обширни репарации. Едва година по-късно, след поредица от неуспехи на бойното поле, Иран приема резолюцията, като Ирак все още окупира част от територията му. Това позволи на Саддам да претендира за победа. Абуриш пише:
Той напълня, усмихваше се много, ходеше с размах, произнасяше речи, в които възхваляваше своите бойци, обявяваше планове за изграждане на паметници, приемаше арабски гости, които му поднасяха поздравления, и в един или два случая спонтанно се присъедини към тълпата, за да изпълни местния танц чобби. Това, че над 360 000 иранци и иракчани са загинали и над 700 000 са били ранени, както и че войната е струвала около 600 милиарда долара, беше временно забравено.
Путин може да празнува в подобен стил (може би без танците), ако евентуално мирно споразумение му позволи да задържи завладяната територия. Когато целите на войната по същество не са обявени, и особено години по-късно, след като първоначалните цели са избледнели, диктаторите разполагат с голяма гъвкавост, за да се правят на победители. За такива като Саддам и Путин всеки резултат, който осигурява продължаване на възхода им, е победа.
Малко вероятно е обаче Путин да върне някоя територия доброволно, както направи Саддам през 1990 г., когато вече беше съсредоточен върху инвазията си в Кувейт.
С нахлуването си в Украйна Путин се отстрани от редиците на европейските лидери и насочи Русия към Азия. Въпреки това поведението му начело на Русия често напомняше това на близкоизточен петролен диктатор; особено подобен е Саддам, чийто признат модел за подражание беше Йосиф Сталин. И двамата произхождат от скромен произход и бедност, и двамата са жадували за историческа роля, и двамата са приемали насилието и потисничеството, и двамата са изградили корумпирани, непотистки системи, подкрепяни от щедро финансирани агенции за сигурност.
Неудобната истина, заложена в този несъвършен исторически паралел, е, че дори Саддам, чийто режим никога не се сдоби с ядрено оръжие, щеше да оцелее като авторитарен владетел на Ирак и инициатор на агресивни войни без пряка военна намеса на САЩ. При наличието на мощен репресивен апарат, който държеше под контрол разпокъсаната и отслабена опозиция, иракчаните бяха готови да търпят неговите не особено блестящи военни авантюри, дори ако те водеха до известни човешки жертви и не толкова катастрофално понижаване на жизнения стандарт. Това, което Саддам можа да постигне, не е невъзможно и за Путин - американската армия, която навлиза в Москва, както навлезе в Багдад, е колкото невероятна, толкова и желана от много украинци картина. И за съжаление, ако прецедентът между Ирак и Иран е някакъв показател, не съществува и императив за бърз мир.