Американското разузнаване твърди, че Китай наистина е на път да въоръжи Русия в нейната геноцидна война срещу Украйна и ако това е вярно, може би навлизаме в нова ера в международните отношения. Дали ще е по-опасна от сегашната? Предстои да разберем, пише Андреас Клут за Boomberg.
На практика китайската военна подкрепа за Русия окончателно ще превърне украинския конфликт в марионетна война между два враждебни блока, а третият ще се опитва да остане настрана от битката. САЩ, Европейският съюз и геополитическият "Запад" - от Канада до Япония и Австралия - биха снабдявали Киев. Китай, Иран, Северна Корея, Беларус и още няколко бунтовници- нека ги наречем "Изтокът" – ще помагат на Москва.
Междувременно повечето други страни - от Индия до Бразилия и голяма част от Африка - ще се движат между тези лагери. Днес ги наричаме "глобалния юг". В миналото ги наричахме "Движение на необвързаните страни" - начело с Индия и бивша Югославия - или просто "Трети свят", термин, който едва по-късно започна да се свързва с "бедните страни".
Звучи ли ви познато? Световният ред, който изглежда се появява от украинските развалини, ужасно много прилича на този от времето на Студената война. Демократичният и капиталистически Първи свят отново ще се изправи срещу автократичния (и смътно клептокапиталистически или посткомунистически) Втори свят, а Третият отново ще се почувства завладян, пренебрегнат, възмутен и неспокоен.
Международните отношения разполагат с причудливи многозначни думи за такива конфигурации. "Редът" на Студената война беше двуполюсен. Това не означава нито че епохата е била подредена, нито че е имало само две сили. Той просто посочваше двата центъра на геополитическа мощ - Вашингтон и Москва.
Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. сякаш сложи край на двуполюсността и въведе нова еднополюсна епоха - или "момент", в зависимост от възгледа ви по това време за нейната трайност. САЩ, като единствената останала свръхсила, на практика щеше да действа като глобално ченге. Друг модерен термин за тази роля е "хегемон". В зависимост от това в коя част на света се намирате, това беше най-добрата или най-лошата възможна новина.
Тя така или иначе беше ефимерна. Поне през последното десетилетие дипломатите и учените бяха сигурни, че сме преминали в нова ера. Жозеп Борел, ръководител на външната политика на ЕС, я нарича "сложна многополярност". Той смята, че главните действащи лица в тази система са САЩ, Китай и ЕС - той работи в Брюксел - с други средноголеми сили, включително Русия, Турция и Индия. Борел далеч не е доволен от това положение, а се опасява, че подобна многополярност всъщност затруднява основаната на правила многостранност.
Учените в областта на международните отношения открай време се надпреварват да обсъждат кое от тези три системни положения е най-благоприятно за стабилността. Еднополюсни предшественици са Римската империя или китайските династии Тан и Мин. Един от проблемите е, че с течение на времето свръхсилата възприема своята хегемония не толкова като привилегия, колкото като бреме, тъй като често трябва да поставя интересите на системата над своите собствени. Друг проблем е, че всички останали сили се изкушават или да се възползват от възможностите на големия, или да се изправят срещу него.
Двуполюсността има и исторически прецеденти - от Спарта и Атина през V в. пр.н.е. до Великобритания и Франция през XVIII в. и, разбира се, САЩ и Съветския съюз през XX в. Ако сте преживели Кубинската ракетна криза, може би си спомняте, че този вид конфронтация беше страшна. Но двуполюсността може също така да опрости теорията на играта между двете свръхсили и да доведе до стабилност, като например "Взаимно гарантирано унищожение" (подходящо съкратено MAD – превеждано като луд, от Mutual Assured Destruction, бел. ред.), което ни спаси от ядрен холокост по време на Студената война.
Примери за многополюсност са Европа през XVII в., или отново през XIX в. след Наполеоновите войни, или отново през XX в. след Първата световна война. сред почитателите ѝ са учени от класическата "реалистична" традиция, които смятат, че стабилността произтича от променящия се баланс на силите между много участници. Но многополюсните системи в крайна сметка също се разпадат. През XVII в. тя е подложена на изпитание по време на Тридесетгодишната война, в която загива всеки трети жител на Централна Европа. Междувоенният ред на XX в., какъвто беше, достигна своята кулминация с Мусолини, Франко, Хитлер и Сталин.
Затова една нова Студена война - при условие, че остане студена - не би означавала непременно края на света само заради това, че е двуполюсна. Но тя ще изисква нови подходи. Една от разликите е, че се е променил съставът на героите. САЩ и НАТО все още са главните действащи лица от едната страна. Но докато по време на Студената война основният антагонист беше Москва, а Пекин - нейният раздразнителен дубльор, сега тези роли са разменени.
В наши дни Русия под ръководството на президента Владимир Путин е агентът на хаоса, който заплашва системата като цяло, но не може да се мери със САЩ или Запада в дългосрочен план. В двучасовата си реч тази седмица Путин приличаше по-скоро на диктатор, отколкото на потенциален съхегемон.
Китай при президента Си Дзинпин е обратното. Той е единствената сила, която може да оспори надмощието на САЩ, но също така все повече има интерес от запазването на системата като такава. Ето защо намеците на Ван И, висшия дипломат на Китай, от тази седмица, че Пекин ще се стреми да посредничи за постигане на мир в Украйна чрез преговори, трябва да се разглеждат предпазливо, но не и да се отхвърлят с лека ръка.
Без значение дали ще обозначим нашата епоха като многополюсна или двуполюсна, тя едва ли ще бъде приятна. Да се мисли от гледна точка на термини за "сферите на влияние" отново е на мода, в ущърб на по-малките държави, които се оказват пионки на чужди игрални дъски. Многостранността - т.е. регулираното сътрудничество между всички или повечето играчи - ще става все по-недостижима цел, дори когато изменението на климата я прави незаменима. Само академиците ще нарекат всичко това "ред".