Достигнахме един от най-важните моменти в седемдесетилетната история на Организацията на Северноатлантическия пакт: Швеция и Финландия са готови да се присъединят към алианса, точно когато руската война срещу Украйна навършва първата си годишнина. И все пак Турция – единствена от всички членове – забавя този жизненоважен шанс да се включат Стокхолм и Хелзинки. Време е да се спре това упражнение в едностранно възпрепятстване и просто да се каже „да“. Турската сдържаност, водена от президента Реджеп Тайип Ердоган, е подарък за отвратителния военнопрестъпник, руския президент Владимир Путин.
През 2009 г., когато станах върховен съюзнически главнокомандващ на НАТО, първата столица, която посетих, не беше Лондон, въпреки че Обединеното кралство беше най-силният поддръжник на нашите колективни усилия в Афганистан, освен САЩ. Нито пък избрах да отида в Париж, Берлин, Рим, Мадрид - дори Атина, въпреки моето гръцко-американско наследство. Първото място, където отидох, беше Анкара, Турция. Исках да призная всичко, което турците са направили за НАТО преди и след падането на Съветския съюз.
Турците предоставяха войски, самолети и кораби на всяка мисия на НАТО от години – Афганистан, мироопазване на Балканите, противодействие на пиратството, киберсигурност и така нататък. Под мое командване те осигуриха бойна способност за интервенцията в Либия през 2011 г., нещо, което други големи съюзници избраха да избегнат. Всеки път, когато поисках нещо, те бяха готови и доставяха обещаното.
Станах добри приятели с началника на отбраната на Турция Илкер Башбуг и външния министър (и по-късно министър-председател) Ахмет Давутоглу. Срещнах се с генерал Хулуси Акар, който сега е министър на отбраната на Анкара, и обиколих многото турски бази, подкрепящи мисии на НАТО. И с Ердоган, който тогава беше министър-председател, се срещнах няколко пъти. Той ми направи впечатление на много твърдоглав човек, решен да следва какъвто и да е курс на действие, който смяташе за правилния за неговата нация.
Турция заема тази контрапродуктивна позиция по отношение на това, което вижда като подкрепа на скандинавските нации за терористични групи сред кюрдското малцинство в Турция, по-специално техния отказ да екстрадират десетки кюрди, издирвани от правителството. Мога да го разбера. Правителствата и на трите нации трябва да бъдат в тесни консултации, за да се уверят, че нищо, което един член в съюза прави, не нарушава вътрешната сигурност на друг член. Но по-специално Швеция вече даде много, много отстъпки на Турция по време на процеса на разширяване.
Голямото предизвикателство пред алианса не е тероризмът: това е безсъвестното нахлуване в Украйна от Русия. Путин продължава да тормози члена на НАТО Естония, в която има значително присъствие от етнически руснаци. Той многократно говори за своите „ядрени възможности“, опитвайки се да изплаши Европа като цяло и НАТО в частност.
Това е, което подтикна двете известно неутрални държави да кандидатстват за членство в НАТО. И двете са воювали срещу Русия през дългите векове. И двете останаха (поне технически) встрани по време на Студената война, когато брутална съветска диктатура заплашваше свободния свят. Това, че сега са избрали да се откажат от неутралитета си, би трябвало да даде известна представа колко сериозно приемат заплахата на Путин за глобалния ред.
Швеция разполага с високотехнологична армия и произвежда изтребителите Saab Gripen от пето поколение, които бях довололен да имаме в нашите операции над Либия. Финландците, нация от само пет милиона, могат да изпратят стотици хиляди добре обучени и напълно оборудвани сухопътни бойни сили в рамките на няколко седмици. Искаме ги в нашия отбор.
В един момент скоро някои членове на НАТО ще започнат да питат: „Ако изборът е между Швеция/Финландия и Турция, може би трябва да разгледаме нашите възможности.“ Това би било грешка. Турция може да се похвали с втората по големина армия в НАТО, има важни съоръжения, включително авиобазата Инджирлик, и е домакин на общото сухопътно военно командване на НАТО в Измир.
НАТО има нужда Турция да продължи да бъде активен и позитивен член. Също така трябва да добави Финландия и Швеция. Никой не иска да се налага да избира между тях. От Ердоган зависи да гарантира, че това няма да се случи.
Джеймс Ставридис е колумнист на Bloomberg Opinion. Той е пенсиониран адмирал на ВМС на САЩ и бивш върховен съюзен главнокомандващ на НАТО в Европа и почетен декан на Училището по право и дипломация "Флетчър" в университета "Тъфтс". Той също така е председател на борда на фондация "Рокфелер" и заместник-председател на Global Affairs в Carlyle Group.