Малцинствата заемат специално място в либералните демокрации, като техните права са защитени от институции от тиранията на мнозинството. Няколко от водещите световни демокрации обаче сега се борят с един съвсем различен феномен - това, което може да се нарече тирания на малцинството.
В Съединените щати един некомпетентен демагог не само стана президент, но и насърчи маргинални фигури, които сега контролират Републиканската партия и държат като заложници една камара на Конгреса. Управляващата Консервативна партия във Великобритания по същия начин е тласкана все повече и повече надясно от малцинство идеолози - по-специално по отношение на "Европа". Новото правителство на премиера Бенямин Нетаняху в Израел не може да функционира без подкрепата на крайнодесни министри, които щяха да бъдат отхвърлени като опасни фанатици само преди няколко години.
Възгледите на тези малцинства се различават от тези на повечето от техните съграждани, които клонят към средата на пътя. И все пак, в по-голяма или по-малка степен, радикалите сега диктуват политиката за своите нации като цяло.
Отчасти вината е на стари или неработещи изборни правила. Партийните лидери или кандидати в САЩ и Обединеното кралство се избират от малка група избиратели, често по-шумни и по-радикални от мейнстрийма. В САЩ архаичната Избирателна колегия дава толкова много власт на малките земеделски щати, че президентите могат да бъдат избирани, без да спечелят мнозинството от гласовете.
Освен това в де факто двупартийните държави основните партии действаха като гъби, поглъщайки екстремистите и правейки ги относително безвредни. Това вече не изглежда така в САЩ и Обединеното кралство, където авторитетът на умерените елити е намален. Израелската политика е възпрепятствана от сложна система на пропорционално представителство, което може да означава – и сега означава – че голям консервативен блок като Ликуд на Нетаняху не може да управлява без подкрепата на по-малки екстремистки партии.
Основният проблем обаче е парадоксална комбинация от твърде много и твърде малко идеология. Идеолозите в САЩ, Израел и Обединеното кралство излязоха на преден план, като сключиха сделки с лидери, които не вярват в нищо особено. Доналд Тръмп може да е опасен нарцисист, например, но той никога не е имал последователни политически идеи, освен желанието да бъде президент.
В Обединеното кралство Борис Джонсън използва фанатиците на Брекзит, за да стане министър-председател, въпреки че беше агностик по този въпрос. Трудно е да се разбере в какво точно вярва сега конгресменът Кевин Маккарти, бивш изявен умерен, но той подгъна коляно пред най-радикалните редици на Републиканската партия, само за да стане председател на Камарата на представителите. Нетаняху също беше толкова нетърпелив да стане отново министър-председател, че даде важни постове на екстремисти.
Големите политически партии някога са защитавали ясни политически и икономически интереси. Прогресивните партии, чиито лидери често излизат от профсъюзите, представляват интересите на индустриалните работници. Консерваторите подкрепяха големия бизнес и установената средна класа. Едната страна искаше по-голяма роля на държавата, другата - по-малка. Културните въпроси, свързани с раса или сексуалност, играеха относително второстепенна роля, в най-добрия случай - само на думи.
След края на Студената война обаче прогресистите и консерваторите до голяма степен се обединиха в широк консенсус относно глобализацията, международните финанси и либералната свободна търговия. Тъй като старите идеологически битки за икономически интереси стават все по-неуместни, битките за културни, национални и расови идентичности започват да заемат тяхното място.
Вместо ясни интереси, сега политиката се обръща все повече към емоциите на хората, относно това какво означава да си британец (или англичанин), или американец, или евреин, или бял, гей, транссексуален или черен. Когато тези емоции включват екзистенциални страхове от загуба на статус в полза на аутсайдери, или имигранти, или етнически и религиозни малцинства, екстремистките призиви стават много по-мощни.
Ето защо бившият британски премиер Дейвид Камерън, привилегирован умерен, който нямаше твърди убеждения, почувства, че трябва да даде път на фанатиците на Брекзит, защо Израел сега има министър на националната сигурност, който някога беше осъден за подбуждане на расова омраза, и защо Републиканската партия все още е в плен на човек, чиито хардкор последователи вярват в международни конспирации, включващи социалисти педофили, които искат да заменят бялото население в САЩ с престъпни имигранти.
Трудно е да се види как подобен радикализъм може да бъде смекчен в краткосрочен план. Промяната на начина, по който се избират партийни лидери и президенти, би била начало, но няма много изгледи това да се случи. Връщането към фокусирането върху икономическите интереси, а не върху културата, расата и идентичността със сигурност би помогнало. Изборният успех на кандидатите на демократите на междинните избори, които обърнаха специално внимание на местните икономически проблеми, го доказа.
Републиканците в този момент изглежда нямат какво да кажат, освен да разпалват националистическите чувства и да се борят срещу новата осъзнатост на обществени факти и проблеми (wokism), което е още по-голяма причина за демократите да смекчат собствената си тенденция към идентaризъм. Великобритания ще трябва да изчака евентуална смяна на правителството след две години, за да премахне жилото от екстремизма на торите. Трудно е да се види каквото и да е решение на екзистенциалните кавги в Израел, което е причината лунатиците да превземат болницата. Възходът на радикалите не стана за една нощ; нито тяхното падане.
Иън Бурума е писател, историк и професор по човешки права и журналистика в Bard College, NY.