В своя разцвет през 19-ти век царската империя стъпи почти навсякъде в Централна Азия. В съветско време отпечатъкът на Русия в огромния регион стана още по-тежък. Сега, до голяма степен поради неуспешната завоевателна война на Владимир Путин в Украйна, страните от Централна Азия излизат от сянката на Русия и отстояват своята независимост по начини, невиждани от падането на комунизма през 1991 г.
И петте държави - Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан - действат предпазливо. Военното, политическото, икономическото и културното влияние на Русия остава силно в региона. Нереалистично е да се очаква радикално стратегическо пренасочване на централноазиатските държави към Китай или САЩ, да не говорим за ЕС или Турция.
Внимателното разстояние, което централноазиатските лидери установяват между себе си и Путин, не трябва да се бърка с вътрешна либерализация. Неограничената политическа конкуренция е очевидна с липсата си в регион, управляван от консервативни силни мъже. Страховете на режима от социални вълнения са основателни, както се вижда от бурните протести през 2022 г. в Казахстан и Узбекистан. Управляващите преобладаващо мюсюлмански общества, автократите в региона се тревожат за възможното разпространение на войнствения ислям от Афганистан след изтеглянето през 2021 г. на американските сили и превземането на властта от талибаните.
Жаждата за демокрация и интеграция в западните съюзи, видима в бившите съветски републики като Грузия, Молдова и Украйна, следователно не се възпроизвежда в Централна Азия. Все пак нашествието на Путин означава, че в очите на лидерите Русия вече не изглежда като надежден гарант за реда в региона - и в най-лошия случай може да се превърне в заплаха.
От една страна, те са загрижени, че руската атака срещу Украйна през февруари, последвана седем месеца по-късно от обявеното от Путин анексиране на четири украински региона, може да предвещава агресивни намерения към тях. Това важи особено за Казахстан. Най-голямата централноазиатска държава по отношение на територията, нейните 19 милиона души включват почти 3 милиона етнически руснаци, концентрирани предимно в северните региони, съседни на Русия.
Когато обяви разчленяването на Украйна, Путин говори зловещо за предполагаемата решимост на милиони рускоговорящи, живеещи отвъд границите на Русия, „да се върнат в истинската си историческа родина“. Осем години по-рано Путин постави под съмнение легитимността на казахската държавност и предположи, че е в интерес на казахите „да останат в големия руски свят“. Тази тема е скъпа на сърцата на руските ултранационалисти, като активиста, който преди две години окачи транспарант на казахстанското посолство в Москва, който гласеше: „Северен Казахстан е руска земя“.
От друга страна, трудностите на Русия с нейната война срещу Украйна, силно подкрепяна от Запада, я карат да изглежда по-малко способна да поддържа стабилността в Централна Азия.
Трансформацията беше бърза. Месец преди нахлуването в Украйна Путин утвърди авторитета на Кремъл, като изпрати войски в Казахстан под егидата на Организацията на Договора за колективна сигурност (CSTO), ръководен от Русия военен блок. Действието дойде по искане на Касим-Жомарт Токаев, президент на Казахстан, който се опитваше да потуши вълненията, при които бяха убити над 200 души.
В светлината на атаката на Русия срещу Украйна Токаев изглежда малко вероятно да повтори подобна покана. Но когато през септември избухнаха сблъсъци между Киргизстан и Таджикистан, нито Москва, нито CSTO пожелаха или успяха да успокоят неприятностите. В разочарование киргизкото ръководство отмени военните учения на CSTO, които трябваше да се проведат през октомври.
Емомали Рахмон, таджикският президент, не беше по-щастлив. На среща на върха между Русия и Централна Азия той започна дълга словесна атака срещу Путин за това, че третира страните от региона така, сякаш все още са „част от бившия Съветски съюз“. Междувременно този месец Узбекистан отказа да приеме предложението на Москва за създаване на „съюз за природен газ“ с Русия и Казахстан.
Централноазиатските лидери се стараят да не антагонизират твърде много Москва. Далеч от публичното осъждане на нахлуването в Украйна, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан се въздържаха през март от гласуване в ООН по темата, докато Туркменистан и Узбекистан останаха напълно настрана. Целта и на петте държави е да не бъдат всмукани в блокове и да запазят независимостта и стабилността.
Докато царското превземане на Централна Азия се развиваше със скокове през 60-те години на XIX век, княз Александър Горчаков, руският външен министър, отбеляза в бележка, разпространена до други европейски сили, че „най-голямата трудност се състои в това да знаеш как да спреш“. В наши дни най-големият проблем на Русия може би е как да запази регионалното влияние, на което се радва повече от век.
Тони Барбър е редактор за европейските коментари във Financial Times. Той е бивш чуждестранен кореспондент в Австрия, Белгия, Германия, Италия, Полша, бившия Съветски съюз, САЩ и бивша Югославия.