Това беше годината, в която енергийният свят се разпадна. Мистериозни експлозии засегнаха газопровода „Северен поток“ – жертва от бруталната и неуспешна инвазия на Русия в Украйна и западните санкции, наложени в отговор. Ситуацията обаче премина далеч отвъд това бойно поле. Вашингтон и Рияд се скараха заради цените на петрола. Южна Корея и Япония обвиниха САЩ в дискриминация на тяхната индустрия за батерии и автомобили. Френският президент прелетя хиляди километри, за да предотврати трансатлантическа търговска война, пише Лиъм Денинг за Bloomberg.
Кризата в Украйна подхрани тези търкания, но не ги създаде. На 10 декември администрацията на президента Джо Байдън на практика каза на Световната търговска организация, че не приема нейно решение. СТО, чийто предшественик беше създаден под ръководството на САЩ след Втората световна война, неочаквано се произнесе срещу митата върху стоманата и алуминия, наложени от бившия президент Доналд Тръмп и преназначени от Байдън. САЩ, позовавайки се обичайното оправдание за националната сигурност, отговориха, че мерките не подлежат на обсъждане. Страните, които настояват за разрешаване на случая, се сблъскват с усложнението, че той ще влезе в правна празнота, тъй като САЩ блокират нови назначения в апелативния орган на СТО. Унилатерализмът е особено проблематичен, когато произтича от страната, която е подкрепила мултилатерализма.
Изменението на климата добавя нова и дестабилизираща динамика. И все пак темата се разглежда от някои като основа за нова система за търговия. Държавите от Г-7 току-що потвърдиха своя ангажимент за изграждане на „въглероден клуб“. Идеята е да се координират свързаните с климата стандарти и политики между някои от най-големите икономики в света, за да се насърчи декарбонизацията, като същевременно се избягват търговски спорове.
Последното влезе в центъра на вниманието, особено с приемането на Закона за намаляване на инфлацията (Inflation Reduction Act), който, със своите затягащи разпоредби за вътрешно производство на стоки като електрически превозни средства, е ефективно протекционистка индустриална политика. Южна Корея и Япония, които имат огромни дялове в американския автомобилен пазар и пазарите на чисти технологии, изразиха недоволство. Европейският съюз, вече разтревожен от високите цени на енергията, по подобен начин заклейми закона. Междувременно ЕС току-що се споразумя за своя собствена форма на протекционизъм - Механизмът за корекция на въглеродните емисии на границите, който налага мита върху определен внос от страни, които не определят цените на въглерода по начина, по който Европа го прави.
Под войнствеността тези страни и региони имат някои важни общи неща. Всички те са големи, проспериращи икономики. Плюс това, с изкривяване към сектора на услугите над производството и десетилетия усилия за ефективност зад гърба си, те имат относително добри резултати по отношение на интензивността на парниковите газове.
Икономически мащаб, просперитет и интензитет на емисиите на газове; избрани региони и целият свят. Графика: Bloomberg
Ако клубовете са основани на споделени черти и интереси, потенциалът в горния ляв квадрант е очевиден. Но тези прилики прикриват и явна разлика. САЩ - и в последствие Северна Америка - са практически самодостатъчни по отношение на доставките на гориво.
Нетен внос на горива като дял от общите енергийни доставки за 2020 г. - водещите десет вносители. Графика: Bloomberg
Зависимостта от вноса на енергия, особено сред европейските страни, е причината Москва да използва факта като оръжие (заедно с износа на зърно, до известна степен). Тъй като Брюксел търси споразумение с Вашингтон, той трябва да се бори с този остър дисбаланс със САЩ, който се простира до военната сфера. Освен това подходът на ЕС към борбата с изменението на климата, съсредоточен върху наказателните разходи за емисии, е противоположен на усилията на САЩ, ръководени от субсидии.
Следователно, точно когато изглеждаше, че САЩ се присъединяват към климатичните амбиции на ключови съюзници, климатичната дипломация заплашва да ги раздели още повече. Избягването на това най-вероятно изисква да се приеме позицията на САЩ относно митата върху стоманата и алуминия и превръщането на климата във въпрос на сигурността. Там може да се крие основата за голяма сделка, подобна на тази по време на Студената война.
Това, за което Европа жадува, е сигурност на няколко фронта: военен, икономически и енергиен. НАТО изпълнява първото, но другите изискват търговски споразумения със САЩ, наред с други, съгласуващи различните подходи към климатичната политика от двете страни на Атлантическия океан; това, което френският президент Еманюел Макрон вежливо нарече „синхронизация“. По същество Европа иска да може да продава свои собствени чисти технологии на американския пазар – и да се възползва от субсидиите в Закона за намаляване на инфлацията – като същевременно защитава собствените си флангове от руската агресия, конкурентите с високи емисии (ниска цена) и нестабилни цени на енергията.
САЩ искат да съживят своя производствен сектор в тандем с постигането на целите за декарбонизация. Но също така търсят стратегически резултати, а именно отслабване на Русия и сдържане на нейния основен противник, Китай. На този фронт сътрудничеството на Европа, заедно с азиатските съюзници, за ограничаване на достъпа на Китай до стратегически технологии и изграждане на алтернативни вериги за доставки вероятно ще бъде жизненоважно. САЩ вече включиха Холандия и Япония в усилията си да изолират Китай от глобалната екосистема на полупроводниците. Колкото и да е болезнено за силите на ЕС, особено за Германия, да застанат на страната на Вашингтон срещу Пекин, това вероятно ще бъде условие, което не подлежи на преговори за създаване на нещо като въглероден клуб.
И все пак дори пукнатините в западните коалиции да бъдат коригирани, климатичната дипломация крие рискове на фона на съперничеството между големите сили. Изключването на Китай от въглеродния клуб не само ще попречи на сътрудничеството с най-големия източник на емисии на планетата, но и ще доведе до инфлация. Например, изграждането на капацитет за производство на слънчеви панели в САЩ и Европа е приблизително три пъти по-скъпо от това в Китай, показват данни на Bloomberg NEF.
Светът също е, ако не друго, по-сложен, отколкото беше през 1945 г. Индия, например, е сложна комбинация от високи емисии, номинални амбиции за нулеви нетни количества, нисък доход на глава от населението, демократична система на управление и конфронтационни отношения с Китай, но въпреки това дългогодишни връзки с Русия. По същия начин арабските държави от Съвета за сътрудничество в Персийския залив трябва да балансират противоречивите изисквания на дългогодишните, но декарбонизиращи западни съюзници, от една страна, и китайските и други развиващи се икономики, които представляват по-голям дял от техния износ на петрол и газ, от друга. Усилията на САЩ и техните съюзници да използват своята икономическа мощ като купувачи на петрол, за да повлияят на цените чрез ограничения и стратегически резерви, не се увенчаха добре тази година.
Като универсална заплаха изменението на климата на теория трябва да надхвърли геополитиката. На практика проектът за спасяване на планетата изглежда ще се превърне в следващия фронт в безкрайната борба кой да я управлява.