Докато много от нас са обсебени от неприятни подробности за измами в света на криптовалутите, нека не забравяме за добрите стари злоупотреби с доказалите се пари. Имам предвид куфарите, натъпкани с 1,5 млн. евро - голяма част от тях в банкноти от 50 евро - които белгийската полиция откри тази седмица при обиските в някои апартаменти и офиси в Брюксел.
Твърди се, че основният сейф е принадлежал на Ева Кайли, гръцки член на Европейския парламент и до тази седмица негов заместник-председател. Предполага се, че тя е получила парите от Катар в замяна на това, че е изказвала ласкави оценки за емирството и е подпомагала усилията му за премахване на визовите изисквания. Кайли сега е задържана от белгийските власти, както и няколко други лица, които очевидно са замесени. Тя отрича да е извършила каквото и да било нарушение. Същото направи и Катар, който и без това е обект на негативни публикации, след като стана домакин на Световното първенство по футбол.
Скандалът, естествено, накара еврократите да се размърдат, а евроскептиците да злорадстват. "Европейската демокрация е подложена на атака", заяви доста задъхано председателят на Парламента Роберта Мецола на пленарното заседание, когато започна мащабно вътрешно разследване.
Тази оценка сякаш приравнява опитите за подкупи, да речем, с нападението срещу Капитолия в САЩ на 6 януари 2021 г. или с опита за пуч в Германия този месец. Но те всъщност не са сравними. Първо, Кайли, ако наистина е взела подкуп, едва ли ще бъде първият законодател в човешката история, който ще бъде разкрит като продажник. Второ, не е ясно дали Европейският парламент има голямо значение.
Разглеждани в контекста на този втори параметър, подкупите всъщност са мрачен комплимент. Очевидно някой някъде смята, че членовете на Европейския парламент (ЕП) си заслужава да бъдат корумпирани. Това означава, че Парламентът има власт в рамките на Европейския съюз. Подобни знаци на уважение включват "контрасанкциите", които авторитарен Китай налага на членовете на ЕП, когато Парламентът налага свои собствени мерки.
Реалността е по-обикновена. Да, ЕС като блок има огромна тежест в световната търговия, регулирането и някои други области. И Парламентът, като една от седемте институции на блока, има известно влияние върху начина, по който се правят прословутите мерки. Но само донякъде.
Когато през 50-те години на миналия век се ражда идеята за създаването на Парламента, европейските федералисти се надяват, че един ден той ще се превърне в аналог на долната камара на законодателния орган на "Съединените европейски щати", подобно на Камарата на представителите в САЩ или на Общинския съвет в Обединеното кралство. Съветът на Европейския съюз, в който държавите членки са представени от своите министри, щеше да функционира като горна камара; Комисията - като протоизпълнителна власт; Съдът на ЕС - като съдебна власт.
Но когато през 1979 г. бяха избрани първите членове на Европейския парламент, тяхната асамблея можеше само да се консултира, а не да приема закони. Това до голяма степен остана така, въпреки че последователните договори между държавите-членки дадоха на Парламента няколко права на вето и накрая, от 2009 г., ролята да се присъедини към Съвета при приемането на закони, написани от Комисията. На теория Парламентът държи Комисията отговорна. На практика - както показа скандалът от тази седмица - той не държи сметка на никого.
В интерес на истината Парламентът не е виновен за нищо от това. Той остава слаб, защото ЕС не е и не иска да бъде Съединени европейски щати. Вместо да се "интегрират", държавите членки възприемат европейския подход и добавят много сложност и объркване. Така например днес съществуват два Съвета, които нормалните хора редовно бъркат един с друг (и дори с трети, който изобщо няма нищо общо с ЕС). Според някои изчисления ЕС има 10 или 11 "председатели".
Съчетавайки неразбираемостта с непосилните разходи, Парламентът се вписва добре в тази екосистема. Повечето гласоподаватели в 27-те държави членки нямат представа какво се случва там и кой ги представлява. Обикновено те разглеждат "европейските" избори като национални междинни избори, на които се уреждат вътрешни сметки. След като политиците попаднат в ЕП, те заседават в транснационални партийни групи, които нямат смисъл за никого.
Друго нещо, което прави Парламента типично еврократски, е раздуването му. Той има малко повече от 700 членове, което го прави един от най-големите законодателни органи в света (макар и не толкова раздут, колкото Камарата на лордовете в Обединеното кралство, която има почти 800 членове). Освен това разполага с армия от бюрократи и преводачи, които постоянно превеждат текстовете на 24-те официални езика, включително ирландски и малтийски, но без баски и галисийски.
Освен това има и местоположение, местоположение, местоположение. Буквално, тъй като Парламентът има три - в Страсбург, Брюксел и Люксембург. Само този в Брюксел има смисъл, но Франция никога няма да се откаже от пленарното заседание в Страсбург. Резултатът е така нареченият "пътуващ цирк", тъй като членовете на ЕП и техните свити се придвижват между градовете. Оценките на разходите в евро, време, логистика и въглеродни емисии са различни, но повечето са впечатляващи.
Не толкова впечатляващ е съставът на Парламента. Има няколко депутати от кариерата, които съзнателно са избрали тази институция. Повечето от тях са провалени национални политици, които са избягали в Брюксел/Страсбург, за да изкарат кариерата си на спокойствие.
Един от членовете на ЕП, който с гордост твърди, че въплъщава духа на Парламента, е Мартин Зонеборн, германски сатирик. Първоначално той се кандидатира с платформа, която включваше повторно въвеждане на известния регламент на ЕС за кривите краставици. Днес той приема решения - според него евродепутатите понякога решават 240 въпроса за 40 минути - като просто редува гласове "за" и "против".
Тази седмица куфарите, пълни с банкноти от по 50 евро, изглежда са още по-подходящи за сатиричните репертоари. Разбира се, Парламентът трябва да изчисти своите Авгиеви обори от откровената продажност. Но защо да спираме дотук? След това трябва да дойде ред на пътуващия цирк, а след това и на преводачите - все пак европейците имат общ език - лингва франка или есперанто.
Кой знае? Може би един ден държавите членки дори ще прехвърлят реална власт на Парламента. Тогава това може да стане интересно не само за тези, които приемат подкупи, но и за европейците, които трябва да гласуват.