Великобритания провежда два референдума в следвоенната епоха. И двата молят британците да отговорят на прост въпрос относно сложен проблем, пише Иън Бурума за Bloomberg. През 1975 г. въпросът е дали Великобритания да се присъедини към Европейската икономическа общност. Приблизително две трети от гласувалите казват „да“. През 2016 г. въпросът беше дали Великобритания трябва да остане в Европейския съюз. Малко под 52-процентен дял от гласувалите са против.
Дори пламенните защитници на раздялата на Великобритания с ЕС сега се затрудняват да посочат един резултат от Brexit, който е направил Кралството по-добро място. Бившият гуверньор на Английската централна банка Марк Карни отбеляза, че през 2016 г. размерът на британската икономика е отговарял на 90-процентен дял от германската, докато сега той отговаря на 70%. За много хора, включително собственици на компании и земеделци, Brexit беше катастрофа. Проучванията показват, че 56% от британците смятат развода между Кралството и ЕС за грешка.
По подобен начин все повече американци смятат, че избирането на невеж, фалшив, обсебен от знаменитости нарцисист за президент на САЩ – в същата година, когато беше взето решението за Brexit – е било неразумно. Междинните избори показват, че името на Доналд Тръмп е опетнено и че хватката му върху Републиканската партия се разхлабва.
Въпреки че и Brexit, и избирането на Тръмп причиниха сериозни шокове на Великобритания и на САЩ, изглежда, че щетите от раздялата между Кралството и ЕС ще са по-големи и ще продължават по-дълго. Това трябва да е показателно, че референдумите са ужасен начин за решаване на големи проблеми.
Четирите години на Тръмп бяха достатъчно лоши, разбира се. Политическият му тон беше груб, сериозните разделения в САЩ се разпалиха допълнително, лъжите на президента бяха толкова безсрамни, че подкопаха доверието в политиците. Освен това, отказвайки да се съобрази с резултатите от президентските избори и разпалвайки гнева на населението срещу институциите, на които се основава всяка демокрация, включително независима съдебна система и свободна преса, той отслаби доверието в самата демократична система.
Все пак изборът на лош кандидат на най-високия пост в една държава не е нещо нечувано и една здрава либерална демокрация може да преживее грешни, дори нечестиви лидери. Каквото и да си мисли човек за президента Джо Байдън, той възстанови известно спокойствие в политическите среди. Безпокойството сред либералните американци, че краят на американската демокрация е близо, не е толкова остро, колкото беше само преди година. Съюзниците на САЩ също са по-спокойни за най-мощната демокрация в света.
Въпреки че назначените от Тръмп лица наклониха Върховния съд в радикална дясна посока, която изглежда не беше в тона на повечето американци, основните демократични институции оцеляха от шока от неговото президентство. И стига той не се завърне за нов мандат през 2024 г., голяма част от щетите, които нанесе, вероятно могат да бъдат поправени.
Същото не може да се каже за Brexit. Фактът, че Великобритания избра не само да напусне ЕС, но и единния европейски пазар, ще продължава да вреди на британската икономика за години напред. Обещанието, че този неуспех ще бъде компенсиран от страхотни нови търговски сделки със САЩ, Япония и други страни далеч от Европа, се оказва празна мечта. В резултат на това повечето хора във Великобритания ще бъдат още по-зле и страната ще продължи да изостава от своите съседи в обозримо бъдеще.
Бившият министър-председател Харолд Макмилън веднъж заяви, че следвоенна, постимперска Великобритания може да остане значителна сила само в Европа, а не в „прекрасна изолация“. Ето защо той иска страната му да се присъедини към Европейската икономическа общност през 1961 г. Въпреки че Великобритания успява да направи това едва през 1973 г. поради обструкция от френския лидер Шарл дьо Гол, Макмилън се оказва прав. Великобритания имаше важна роля в ЕС като твърдо демократична сила, която балансира между френските желания за по-високо ниво на държавна намеса и наивните федералистки мечти на Германия.
Референдумът от 2016 г. разруши този баланс и обрече Великобритания да бъде много по-малко значима сила. Това е проблемът с референдумите. За разлика от изборите, те не могат лесно да бъдат отменени. На британския народ беше зададен несправедлив въпрос. Да остана, или да си тръгна беше абсурден избор. Хората не бяха попитани при какви условия Великобритания трябва да напусне, каква страна искат в резултат и какви трябва да бъдат бъдещите отношения с ЕС.
Когато Уинстън Чърчил предлага провеждането на референдум във Великобритания през 1945 г., за да реши дали да удължи своето военновременно коалиционно правителство, лидерът на Лейбъристката партия Клемент Атли отказва. Според него идеята за референдум „просто не е британска“. Всъщност, казва той, това е „инструмент на нацизма“.
Маргарет Тачър, която обожава Чърчил и чиято собствена политика е предизвикателство за всичко, зад което се застъпва социалистът Атли, нарича референдумите „приспособление на диктатори и демагози“.