Изборите в Израел миналата седмица доведоха бившия премиер Бенямин Нетаняху отново на власт, но едва ли става дума за същото старо нещо. Първо, това ще постави началото на най-шовинистичното и религиозно правителство в историята на страната. Второ, това се случва точно когато насилието нараства в окупирания Западен бряг по начини, невиждани от десетилетия.
Най-лошият сценарий: спираловиден цикъл на палестински бунт и израелско потискане не само в окупираните територии, но и в самия Израел. Ако това се случи, израелското анексиране на Западния бряг става не само възможност, но може би неизбежно.
Тази година сред палестинците назрява бунт на ниско ниво, макар и не съвсем трета интифада. Управлява се от банди въоръжени младежи, които не са свързани с "Фатах", "Хамас" или други установени палестински движения. Това е смъртоносна смес, съчетаваща спонтанното качество без лидери на първата интифада, която започна през 1987 г., с въоръжената природа на втората през 2000 г.
Отговорът на Израел беше продължителни, насилствени репресии. Организацията на обединените нации съобщи миналия месец, че 2022 г. е била най-смъртоносната година за палестинците от Западния бряг, откакто започна събирането на данни през 2005 г. Повече от 30 души, включително шест деца, бяха убити от израелските окупационни сили, а 311 бяха ранени. Израелското правителство твърди, че е имало 4000 атаки, насочени срещу израелци, с двама убити войници и 25 ранени цивилни евреи.
Сред жертвите на насилието е палестинско-американската журналистка Ширин Абу Акле. Първоначално израелците отрекоха отговорността за убийството, което предизвика глобално възмущение. Сега те казват, че е била застреляна случайно, въпреки че скептицизмът на палестинците е напълно оправдан.
Сега в котела влизат някои от най-крайните еврейски националисти, заемали някога длъжност.
Итамар Бен-Гвир, който се надява да ръководи полицията и силите за сигурност, ръководи партия, чиято платформа обещава да анексира „всички части на Ерец Израел“ — което означава Велик Израел — „освободен в Шестдневната война“ през 1967 г. Тя също би изгонила всички „врагове на Израел“, евфемизъм за палестинци, страдащи под окупация, в съседните арабски страни. Бен-Гвир е окачил в хола си портрет на Барух Голдщайн, израелският американски лекар, който изби 29 палестинци в Хеброн през 1994 г.
Неговият крайнодесен сънародник Бецалел Смотрич, който търси роля в надзора на окупацията на Западния бряг, призова за разделяне на еврейските и арабските родилни отделения. Показателно е, че той иска управлението на селищните райони на Западния бряг да бъде отнето от Израелските отбранителни сили и предоставено на правителствени министерства, което е важна стъпка към анексирането.
Смотрич и Бен-Гвир не са извънредни - те са просто най-екстремните добавки към една вече радикализирана израелска политика, която отдавна се е отказала от решение за две държави и се движи към постоянна окупация на голяма част или целия Западен бряг.
Голяма експлозия на насилие би предоставила възможност на едно крайно израелско правителство да каже, че анексията е болезнена необходимост, необходима за защита на „еврейските общности“ – т.е. незаконните израелски селища – от сериозни заплахи. Голям брой палестинци може отново да бъдат експулсирани, както беше през 1947-48 г. и 1967 г. Логичната последица е едностранното налагане на нова граница, като Израел консолидира контрола върху земите, завладени от войната от 1967 г.
Може и да не се случи скоро, но със сигурност новият кабинет ще даде динамика в тази посока. И точно както центробежно ще тласнат еврейската власт по-дълбоко в Западния бряг, израелските екстремисти вероятно ще изтеглят аспекти на окупацията обратно в самия Израел по центростремителен начин.
Бен-Гвир и колегите му гледат на израелските араби със същата степен на подозрение, както към палестинците, живеещи под окупация. Неговият обет да изгони всички, които не са лоялни към израелската държава, както той би го определил, може да се отнася за значителен процент от арабските граждани.
Нещо повече, тези партии искат да използват силата на израелското правителство, за да пренесат религиозната чувствителност на най-радикалните селища в до голяма степен светски градове, където живеят повечето израелци, далеч от Западния бряг. Те искат Израел на практика да се превърне в теокрация, управлявана от еврейския религиозен закон или Халаха.
Единственото нещо, което може да убеди Нетаняху да изхвърли Бен Гвир и другите екстремисти и да ги замени с хора като министъра на отбраната Бени Ганц – хардлайнер по въпросите на сигурността, но не и религиозен екстремист – би било държавата да прекрати текущия му процес за корупция.
Да, това би било извращение на правосъдието, но докато е изправен пред перспективата да бъде осъден, Нетаняху ще използва религиозните радикали, настроени срещу властта, като щит срещу съдебно преследване. Ако обвиненията бъдат свалени, Израел и светът може да получат по-малко радикален кабинет, ръководен от Нетаняху.
Дори при този „оптимистичен“ сценарий нищо не може да отмени тревожно силното представяне на религиозните ултрадесни и твърдоглавите анексионистки партии. Най-тревожното е, че тяхната подкрепа е най-силна сред еврейските младежи, което предполага смяна на поколенията в тяхната посока.
Мащабно потушаване на протестите в Западния бряг може да превърне тлеещия бунт на ниско ниво в друго голямо палестинско въстание. Ако това се случи, всички прогнози за това какво може да е готов да направи този нов, по-краен и религиозен Израел стават несигурни.
Хюсеин Ибиш е коментатор за Bloomberg и старши експерт към Arab Gulf States Institute във Вашингтон.