Въпреки всички подмятания, че е протекционистки блок, ЕС отдавна е важна сила за задълбочаване на международната търговия. Трансграничната интеграция на икономиките на неговите членове е най-дълбоката в историята. В международен план той е най-отвореният икономически регион. Търговията, заедно с конкуренцията, е най-успешната област на политиката на блока, пише Financial Times.
Това е постигнато благодарение на предоставянето на правомощия за водене на преговори на изпълнителния орган - Европейската комисия, която е възможно най-необременена от национални интереси, и на изолирането на търговската политика от нетърговски съображения. Но именно този успех означава, че ЕС е още по-голямо предизвикателство пред света, в който тази изолация вече не е възможна.
Почти не минава ден, в който да не бъде показано как търговските отношения са преплетени с конфликти за ценности и геополитика. ЕС осъзна, че тясно търговският дневен ред може да подкопае неговите приоритети, и също така със закъснение откри мощта, която идва заедно с един голям и отворен пазар.
Силните санкции срещу Русия и включването на клаузи за климата и труда в търговските споразумения показват, че когато иска, Европа може да използва тази сила, за да променя света около себе си. Но все още липсва последователна воля и единна стратегия за това как да се направи това.
Да вземем за пример търканията около Закона за намаляване на инфлацията в САЩ. Този законодателен акт включва субсидия за купувачите на електрически превозни средства, но само на такива, произведени в Северна Америка. ЕС се възмути, което доведе до необичайната стъпка две юрисдикции да създадат работна група, която да провери част от вътрешното законодателство на една от тях.
ЕС рискува да прекали с протестите. Въпреки че субсидията на САЩ е дискриминационна по форма, тя може да не се различава много по своя икономически ефект от субсидиите на ЕС за производителите на батерии.
По-големият интерес на Европа се състои в това да засили и да затвърди закъснелия ангажимент на САЩ към технологиите за декарбонизация, който представлява споразумението IRA. Подготвяйки почвата за въвеждане на собствени гранични тарифи за въглеродни емисии, ЕС трябва да подтикне САЩ към същия принцип на обвързване на достъпа до пазара с политиките за изменение на климата. Той би могъл да насърчи Вашингтон да напредне и да надхвърли интереса си към "слаби" въглеродни корекции за стоманата.
В този контекст германският канцлер Олаф Шолц отиде в Китай миналата седмица заедно с бизнес делегация. Въпросът, който това пътуване повдига в други части на Европа, е дали Германия се е научила да разграничава собствените си тесни търговски интереси от по-широките стратегически интереси на Европа.
Нападението на Владимир Путин срещу Украйна означава, че грешката на зависимостта на Германия от руския газ вече е очевидна. Нейната зависимост от Китай е не по-малко реална, но не толкова добре осъзната. Преди десетилетие единствено китайското търсене на германски стоки позволяваше да се съчетаят трите германски желания - свиване на дефицита по текущата сметка на периферията на еврозоната, запазване на излишъка на Германия и възстановяване от световната финансова криза чрез растеж, основан на износа. С основание може да се каже, че Китай спаси Берлин от противоречията на собствената му европейска политика.
Затова не е чудно, че Шолц не подкрепя "отделянето" от Китай. В същото време той признава стратегическите императиви, като обещава да "премахне едностранните зависимости". Това е стъпка напред и би помогнало на германския канцлер да настигне своите избиратели, половината от които вече смятат, че страната трябва да намали икономическото сътрудничество с Китай, а две трети отхвърлят предимството на икономическите интереси пред правата на човека.
Други европейски лидери също са по-склонни да мислят стратегически. Според съобщенията френският президент Еманюел Макрон иска по-късно съвместно посещение на двамата лидери в Пекин. Но и Париж често не успява да насърчи търговска политика, която да спомага за единния стратегически интерес на ЕС, а не за собствените му национални интереси.
Търговското споразумение с южноамериканския блок МЕРКОСУР, който обединява Аржентина, Бразилия, Уругвай и Парагвай, забуксува до голяма степен заради френските резерви. Избирането на Луис Инасио Лула да Силва за президент на Бразилия създава възможност за допълване на споразумението със значими и изпълними ангажименти по отношение на изменението на климата. Ако Макрон има сериозни намерения ЕС да бъде фактор на световната сцена, той има шанс да създаде липсващия политически ангажимент от всички страни.
ЕС вече не може да търгува в изолация от стратегическите императиви. Нито пък краят на стратегическата наивност трябва да бъде оправдание за оттегляне. Европа трябва да преодолее тази стара дихотомия и да възприеме доста неевропейския подход за използване на търговската политика за постигане на политически цели.