Джеръми Хънт е министър-председател на Великобритания по всички параграфи, само не и по титла. Лиз Тръс се превърна в призрак, крачещ по коридорите на властта, който от време на време напомня за присъствието си, пише Ейдриън Уулдридж за Bloomberg.
В понеделник Тръс дори не отговори на „спешен въпрос“ – зададен от лейбъристите – за случващото се, като вместо това остави да отговори Пени Мордаунт – нейна бивша съперничка за премиерския пост. Тя също се появи късно и изглеждаше недоволна. Сега Хънт е публичното лице на правителството. Той рутинно действа като негов говорител в парламента и пред медиите. Хънт също така се превърна във водещия човек по отношение на решенията, след като преразгледа почти целия бюджет на Тръс.
Няма подобни примери в британската история. Най-близкото сравнение с Хънт е Марио Драги – бившият гуверньор на Европейската централна банка, който пое властта в Италия през 2020 г., след като правителството на Джузепе Конте се срина.
Британският Драги получи първата си работа като част от кабинет през 2010 г. Тогава Хънт беше назначен за министър на културата, спорта и дигиталните технологии; по-късно стана най-дълго служилият министър на здравеопазването (2012-2018 г.); за кратко беше министър на външните работи (2018-2019 г.), преди Борис Джонсън да го отстрани.
Хънт също така се кандидатира два пъти за премиерския пост – през 2019 г., когато остана втори след Джонсън, и след това в последния кръг, когато беше елиминиран на първото гласуване.
Оцеляването на Хънт показва силата на две големи политически добродетели: търпение и твърдост. Хънт беше достатъчно търпелив, за да продължи да бъде част от консерваторите, дори след като изявената му подкрепа за оставане в Европейския съюз по време на референдума през 2016 г. го разграничи с мнозинството. По време на престоя си на резервните скамейки той беше председател на Комисията по здравеопазването и социалните грижи – работа, която вършеше с възхитителна сдържаност, посочвайки провалите на правителството, без да нарушава партийното единство.
Усещането за слабост при Хънт обаче е погрешно. Той се изправи срещу младши лекари в шумна борба за заплащания и условия на труда и продължи да ръководи Националната здравна служба (NHS) – може би най-трудната работа за представител на торите, в продължение на пет години. Един политик не може да направи това, ако не е достатъчно твърд. Когато Тереза Мей се опита да го премести от сектора на здравеопазването към бизнеса по време на рокадите в кабинета през 2018 г., той не само отказа, но разшири и вече огромното си портфолио с длъжности, като включи и социалните грижи.
Петте години на Хънт в NHS – най-големият работодател в Европа – бяха белязани от ангажименти за управленски корекции. Той забеляза изключителната „разлика“ в представянето между най-добре управляваните и най-зле управляваните болници и заимства идея от образователния сектор („специални мерки“), за да предупреди най-лошо представящите се и да ги принуди да се учат от най-добрите.
Но той също така беше и тих революционер. Маргарет Тачър реорганизира NHS във вътрешен пазар с „купувачи“ (като здравните власти), които „купуват“ услуги от доставчици (като общопрактикуващи лекари и болници). Хънт заключи, че това води до фрагментация и замени вътрешния пазар с интегрирани услуги - или „обединени“ здравни услуги.
На първо място в списъка с обвинения срещу Джонсън за лошо управление е отказът му да върне Хънт на първа линия в политиката. Вероятно много повече хора щяха да преживеят Covid, ако Хънт беше спечелил надпреварата за лидерство през 2019 г., а не Джонсън.
Най-неотложната задача пред Хънт сега е да осигури стабилност – икономическа – като гарантира, че пазарите вече вярват в отговорната фискална политика на Великобритания; и политическа – като покаже, че сега той управлява, а не неговият съпартиец на Даунинг стрийт. Все по-голям брой депутати от торите твърдят, че Хънт трябва да стане официално министър-председател, а Риши Сунак да се върне на поста си като финансов министър.
Хънт може да бъде сравнен с друга фигура освен Драги, който в крайна сметка е създание на много различна политическа система. Това би бил Тони Блеър. Поне Блеър от ранните години – преди да се заеме с демократизацията на Близкия изток.
Двамата имат еднакви ангажименти към професионализма, уважение към експертите и смирение пред глобалните пазари. Великобритания премина през цял карнавал от политики след Brexit – от национализъм през консерватизъм до фундаментализъм на свободния пазар. Тя също така видя и цял набор от политически клоуни, не на последно място Джонсън. Може би правилният край на всичко това ще бъде връщането към ранния „Блеризъм“ - стабилни политики, поддържани от разумни мъже и жени.
„Наследник на Блеър“ може и да не е най-добрата формула за Консервативната партия. Но страната несъмнено ще гласува за Кийр Стармър и лейбъристите, ако другото предложение на включва Блеър.