Колко реално ще струва инфлацията? Жертвите нарастват постоянно

Преди век, докато светът се бори с период на парична нестабилност, икономистът Джон Мейнард Кейнс оценява опасностите от инфлацията и дефлацията. Инфлацията, заключва той, означава „несправедливост към индивидите“, докато „дефлацията означава обедняване на труда и предприятията“. И двете трябва да се избягват, ако е възможно. 

През 2022 г. сме изправени пред подобен избор между две икономически опасности. Централните банкери ясно дадоха да се разбере от какво се страхуват повече: те са готови да пожертват пълна заетост, за да забавят инфлацията. Както при Федералния резерв на САЩ, така и при Европейската централна банка (ЕЦБ) посланието е, че служителите ще направят всичко необходимо, за да постигнат ценова стабилност, пише Market Watch.

Никой не харесва растящите цени, разбира се, но пълната заетост и растежът също са важни. Всяко решение за приоритизиране на една цел пред останалите трябва сериозно да оцени разходите и ползите и от двете опции. Направихме ли го?

От една страна, най-очевидната опасност е по-бавният растеж при заетостта и заплатите, които вървят с по-слабото търсене. Всъщност точно това е целта на централните банки. Един от основните начини, по които работи по-строгата парична политика, е чрез отслабване на способността на труда да се договаря за възнаграждението, така че хората да приемат по-ниски заплати.

Това накланяне на везните към работодателите има тенденция да се определя като антисептично, но тези политики имат реални последствия.

Ето един пример. Икономиката беше изправена пред рязък спад в търсенето през 2008-2010 г. Делът на американците, които отчитат много ниска продоволствена сигурност - това означава, че буквално не получават достатъчно храна - се е увеличил с 50%. За разлика от това по време на пандемията от коронавирус делът на домакинствата, които се сблъскват с хранителна несигурност, всъщност намаля.

По-слабият пазар на труда означава повече хора, изпитващи сериозни материални лишения. В края на краищата работниците няма да приемат по-ниските заплати, които Фед смята, че ценовата стабилност изисква, освен ако не са достатъчно уплашени от алтернативата.

На макроикономическо ниво основен урок от последните 15 години е, че промените в търсенето имат много по-дълготраен ефект, отколкото сме свикнали да мислим. Дори десетилетие след възстановяването от Голямата рецесия брутният вътрешен продукт (БВП) и заетостта все още са далеч от предишната си тенденция. Когато хората стоят твърде дълго време без работа, те могат да напуснат пазара, което трайно намалява заетостта. И предприятията, изправени пред слабо търсене, е малко вероятно да инвестират в увеличаване на капацитета, с траен ефект върху растежа на производителността. На индивидуално ниво икономистите, изучаващи въздействието на рецесията, установиха, че работниците, които са били безработни през 2007-2009 г., все още има значително по-малка вероятност да бъдат наети и имат по-ниски доходи години след това в сравнение с лицата, които запазват работата с и в периода.

Разходите от слабото търсене и безработицата също са неравномерно разпределени. Ако нивото на безработица се покачи с един пункт, процентът за чернокожите работници обикновено се повишава с два. Затегнатите пазари на труда, като тези от последните няколко години, са склонни да отчитат компресия на заплатите, като заплатите на дъното нарастват по-бързо от тези на върха. Слабите пазари на труда регистрират обратното.

Днес е ясно, че безработицата не е просто временна загуба на доходи. Високите нива на безработица имат трайни разходи за растежа и изостря неравенството.
От другата страна, разбира се, са разходите заради инфлацията. Колко знаем за тях?

В действителност не много.

Централните банкери днес изглежда смятат ускорената инфлация за толкова неотложна за решаване криза, че си струва да се направи всичко необходимо, за да я охладим. Но какви точно са разходите, които се опитват да избегнат? Лесно е да се намерят общи твърдения за това защо ценовата стабилност е нещо добро - както несъмнено е. Но какви биха били икономическите разходи за още една година с ниво на инфлация от 8%?

Не е лесно да се даде ясен отговор на по-конкретни въпроси като този.

Икономическата теория има тенденция да се фокусира върху разпределените разходи за инфлацията. Повечето цени не се коригират мигновено – те са „лепкави“, на жаргон – така че инфлацията води до относителни промени в цените.  Когато инфлацията е ускорена, дадена цена или ще изостане (когато не е била променяна от известно време), или ще скочи нагоре (когато най-накрая е). Човек, който предпочита банани пред ябълки, може да си купи вместо тях ябълки, ако днес са по-евтини. Но когато инфлацията е ускорена – аргументът гласи – тази по-ниска цена може да не отразява никакъв спад в разходите за производство на ябълки, а само факта, че магазинът наскоро актуализира цената на бананите. Клиентът се отказва от удоволствието си за нищо.

Това не е видът разходи, за които обикновено мислят „неикономистите“. Но той улавя нещо важно - че много високите инфлационни нива правят цените подвеждащи и неинформативни. Все пак далеч не е ясно, че инфлацията на днешните нива създава този вид разходи в значителен мащаб. Едно скорошно проучване на цените по време на голямата инфлация от 70-те и началото на 80-те години на миналия век не откри доказателства, че те са по-склонни да се променят при големи скокове - изискване, за да се запази историята на неправилното разпределение. И дори този ефект някога да е бил важен, по-трудно е да си го представим в епоха, когато алгоритмите могат незабавно да коригират много цени.

Друга по-ясна цена на инфлацията е по-бавният икономически растеж. Изследванията на инфлацията и растежа често откриват някакъв вид прагов ефект. При ниски нива на инфлация няма забележима връзка с растежа, но при високи нива се проявява ясен отрицателен ефект. Праговото ниво на инфлация, при което растежът очевидно се забавя, е много по-високо от инфлацията, която преживяваме сега. Типично заключение от тази литература (в този случай от главния икономист на Световната банка)е : „Ние не намираме доказателства за никаква връзка между инфлацията и растежа при годишни темпове на инфлация под 40%“.

Здравият разум също трябва да ни подскаже, че умерено високите инфлационни нива, макар и нежелани, не е задължително да означават икономическа катастрофа. Много от забележителните епизоди на икономически растеж в света са придружени от инфлация, която е доста ускорена по днешните стандарти. Помислете за Южна Корея. През 1960 г. тя е изключително бедна и слабо развита. (Един от основните ѝ износни стоки са перуките, направени от човешка коса.).
През следващите две десетилетия нейният реален БВП се увеличава повече от шест пъти и до 1980 г. тя е един от водещите световни корабостроители и важен износител на широка гама от произведени стоки. И все пак през тези две десетилетия на експлозивен растеж Корея преживява постоянно ускорена инфлация, средно около 15%.

По подобен начин в Латинска Америка ускорената инфлация е привидно неразрешим проблем през по-голямата част от края на 20-ти век, като се охлажда едва след 2000 г. И все пак за голяма част от региона реалните темпове на растеж са по-високи през инфлационните 60-те и 70-те години, отколкото през по-скорошната ера на стабилни цени.

Разбира се, това не означава, че нажежената инфлация е нещо добро. Можем да се обзаложим, че повечето хора в Аржентина или Бразилия биха предпочели силния растеж без растящите цени. Но това поставя под съмнение идеята, че високите инфлационни нива са толкова неизбежно катастрофални, че избягването им е категоричен императив, който надделява над всичко останало. Разходите за това инфлацията да остане ускорена за по-дълго време трябва да се претеглят спрямо разходите за нейното охлаждане.

Когато Кейнс пише за опасностите от инфлация и дезинфлация, светът е разсъждава относно връщането към златния стандарт, който повечето страни изоставят по време на Първата световна война. Мнозина вярват, че връщането към златото при предвоенните обменни курсове не е просто желателно, а абсолютен морален императив - малко като начина, по който централните банкери говорят за ценовата стабилност днес. Бенджамин Стронг, президент на силния клон на Фед в Ню Йорк, твърди, че алтернативите на връщането към златото при старите паритети дори не трябва да се обсъждат. Всяко отклонение от установения златен стандарт, смята Стронг, може да доведе само до „дълъг период на неуредени условия“.

По ирония на съдбата социалното и икономическо разстройство, за което Стронг предупреди, скоро се случи, но не в резултат на изоставянето на златния стандарт. Вместо това твърдото придържане към златото допринася за началото на Голямата депресия и всички последвали катастрофи. Уинстън Чърчил, който ръководи връщането на Великобритания към златото като министър на финансите, по-късно описва това като най-голямата погрешна преценка в живота си.

Икономическото управление, по своята същност, е свързано с компромиси. Когато се фокусирате целенасочено върху избягването на една опасност на всяка цена, без да обмисляте алтернативите, може неволно да се натъкнете на нещо много по-лошо. Да се надяваме, че друго поколение централни банкери и политици няма отново да трябва да научават този урок по трудния начин.

Още по темата

Предстоят ни десетилетия на висока инфлация заради недостиг на работна ръка

Печелившите от високата инфлация трябва да помогнат на губещите